Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 370

Мога да кажа само, че е най-добре Джеси Хелмс да внимава да не застава откъм лошата й страна. Ако го стори — горко му. Нищо чудно един прекрасен ден да открие, че е залепнал за бюрото си.

Следвам същите завои, които ми бяха изкарали акъла, когато Дони Блейлок летеше по тях. А след това хълмовете отстъпват назад и пътят става идеално прав, досущ прокаран от г-н Долар върху нечия глава… и после идва ред на моста с гаргойлите.

Те липсват. Главите на конфедеративните генерали са били отсечени. Може да е акт на вандализъм, може и някой да е взел за тях по хиляда долара на парче като продукт на южняшкия примитивизъм. Не знам, важното е, че липсват. Ето го железопътният мост, горе-долу същия, ето го и блясъкът на река Текумзе. Според мен Стария Мойсей е доста по-щастлив сега, когато мелницата за хартия е затворена. Разбира се, сега не си получава пиршеството за Разпети петък. То приключи, беше ми казал Бен, когато дамата минала над своята река през 1967 г. на достолепната възраст от сто и девет. Лунният човек, добави Бен, не след дълго напуснал града и поел към Ню Орлиънс, а след това населението на Брутън започнало да намалява с по-бързи темпове даже и от тези на Зефир. Река Текумзе може и да беше по-чиста днес, но се чудех дали понякога нощем Стария Мойсей не вдига главата си над повърхността и не бълва пара и вода през двойната пещ на ноздрите си. Чудех се дали не се вслушва в тишината отвъд звука на водата, която плиска по камъните и дали не мисли на своя си влечугски език: „Защо вече никой не идва да играе с мен?“

Може би още си е там. А може и да си е отишъл, следвайки реката към морето.

Преминаваме през моста с гаргойлите. Там, от другата му страна, е родното ми градче.

— Пристигнахме — чувам се да казвам, докато натискам спирачките, но веднага осъзнавам, че не съм прав. Може да се намираме в определено място във времето, но то вече не е Зефир.

Поне не и Зефир, който познавам. Къщите все още са си по местата, но много от тях се рушат, а дворовете са запустели. Градът не е напълно мъртъв обаче, понеже някои от домовете все още изглеждат така, сякаш в тях се живее — много, много малък брой, както се оказва — и по улиците има някоя и друга кола. Но ясно се усеща, че големият празник — възхитителният купон в чест на живота — се е преместил някъде другаде, изоставяйки доказателствата за пребиваването си като градина с мъртви цветя.

Идването в града ще се окаже още по-трудно, отколкото си представях.

Санди долавя мъката ми.

— Добре ли си?

— Така ми се струва — казвам й и успявам да се усмихна бледичко.

— Тук няма жива душа, а, тате?

— Нито една — съгласявам се.

Слизам от „Мърчант Стрийт“, преди да стигна до центъра на града. Все още не съм способен да го понеса. Карам покрай бейзболното игрище, където братята Бранлин ни бяха нападнали варварски преди време и спирам колата на края на игрището.

— Нещо против да поседим тук за малко, деца? — питам.

— Не — отвръща Санди и ми стиска ръката.

По повод братята. Джони ме снабди с тази информация, тъй като беше представител на закона. В крайна сметка излизаше, че братята не са като две капки вода. В гимназията Гота започнал да играе футбол и станал голямата работа, когато уловил пас на „Гимназистите от Юниън Таун“ право на тяхната голлиния, след което хукнал обратно да отбележи тлъста победа. Славата сторила чудеса за него, доказвайки, че през цялото време просто е копнеел за вниманието на майка си и баща си, и двамата твърде тъпи, за да му го дадат. Гота, както ми каза Джони, сега живеел в Бирмингам и бил застрахователен агент, а в свободното си време тренирал местния футболен отбор от Детската лига. Каза ми също, че Гота вече не си изрусявал косата с кислородна вода, понеже не му бил останал и косъм.