Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 374

Татко? Искаш ли да вляза и да постоя малко?

— Тук вътре ли? — той се обляга на едната колона на верандата. — Че защо ти е такова нещо, Кори?

Не си ли самотен? Искам да кажа… толкова е тихо тук.

— Тихо ли? — той се разсмива сърдечно. — Понякога ми се ще да е тихо! Тук изобщо не цари тишина!

Но… празно е. Нали?

— Пълно е до ръба — казва татко. Поглежда към слънцето, над пролетните хълмове. — Няма нужда да идваш дотук да ги видиш, Кори! Или да се срещнеш с мен! Наистина няма нужда. Няма нужда да изоставяш настоящето, за да посетиш миналото. Имаш хубав живот, Кори. По-добър, отколкото съм си мечтал. Как се справя майка ти?

Щастлива е. Имам предвид, че й липсваш, но…

— Но животът е за живите — казва ми той с бащинския си поучителен тон. — А сега върви и продължавай нататък, вместо да искаш да влизаш в стара къща с пропадащ под.

Да, сър — казвам, но все още не мога да си тръгна.

Той понечва да се прибере, но също се спира.

— Кори?

Да, сър?

— Винаги ще те обичам. Винаги. И винаги ще обичам майка ти, и много се радвам и за двама ви! Разбираш ли ме?

Кимвам.

— Винаги си бил моето момче! — казва татко, след което се прибира в къщата и верандата опустява.

— Кори? Кори?

Обръщам се и поглеждам към Санди.

— Какво видя? — пита ме тя.

— Сянка — отвръщам.

Иска ми се да посетя още едно място, преди да обърна колата и да напусна града. Насочвам се по криволичещия път нагоре по „Темпъл Стрийт“, към имението на Такстър на върха.

Тук наистина са настъпили сериозни промени.

Някои от големите къщи направо са били съборени. На мястото им се ширят зелени ливади. Ето и още една изненада: имението на Такстър се е разраснало, и от двете му страни са изникнали нови крила. Имението около него е огромно. Мили Боже!, осъзнавам. Върнън сигурно още живее тук. Карам през портата и покрай голям плувен басейн. В прегръдките на масивен дъб се е настанила детска къщурка. Самото имение е безупречно, ливадите са прекрасни, а по-малките сгради са построени в същия стил.

Спирам колата отпред.

— Не мога да повярвам! — казвам на Санди. — Трябва да проверя дали Върнън още живее тук!

Слизам от колата и тръгвам към входната врата, а вътрешностите ми кипят от възбуда.

Но преди да стигна до входа, чувам гласчето на звънче. Зън… зън… зън… зън.

Чувам звук като от приливна вълна, набираща сила и скорост.

И дъхът ми секва, и то задълго.

Понеже те идват.

Излитат през входната врата като стършелите от гнездото в църквата по време на великденската служба. Пристигат със смях и крясъци, бутат се едни други. Идват, обгърнати от прекрасна какофония от звуци.

Момчета. Дузини са, дузини. Някои са бели, други са черни. Оттичат се покрай мен, сякаш аз съм остров в средата на река. Някои се втурват към къщурката на дървото, други се пръскат из зеленеещия се двор. Аз съм в центъра на млада вселена, и след това виждам месинговата табела на стената до вратата. Тя съобщава:

ЗЕФИРСКИ ДОМ ЗА МОМЧЕТА

Имението на Върнън се е превърнало в сиропиталище.