Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 365

— Аз също имам да ти разказвам за него — отвърнах аз.

Вслушвах се. Вятърът премиташе езерната повърхност и я караше да шепне.

Той вече бе там долу в мрака. Бе дошъл от мрака и се бе върнал в него.

— Нарече ме жребчо! — казах.

— Аха. Какво ще кажеш за това, а?

Не можехме да останем още дълго тук. Вятърът наистина ставаше хаплив. Беше точно времето, в което можеш да си намериш смъртта.

Татко вдигна глава към ниските сиви облаци и януарския здрач. Усмихна се — лицето на необременено момче.

— Боже — каза, — какъв прекрасен ден!

Адът може и да е за героите, но животът е за живите. Ето какво се случи впоследствие.

Когато мама се надигна от пода след припадъка си, беше добре. Прегърна ни с татко, но не се притисна към нас. Бяхме се върнали при нея леко поодрусани от живота, но живи и здрави. Особено татко — сънищата му за мъжа на дъното на Саксън Лейк бяха приключили веднъж завинаги.

Г-н Стейнър и г-н Ханафорд, колкото и да бяха изумени, че дори не са докоснали с пръст д-р Гюнтер Доловемарке, бяха поне доволни от финала на суровото правосъдие. В ръцете си държаха г-жа Кара Доловемарке и нейните птички от човешки кости, което си беше сериозна утеха. Последно чух за нея, че влизала в затвор, където дори и светлината е с окови.

Когато осъзнаха, че са седели пред киноекрана, докато аз съм се сражавал за живота си с нацистки военнопрестъпник, Бен и Джони направо излязоха от кожите си. Бен подскачаше нагоре-надолу до припадък, а Джони се зъбеше и тропаше с крак. Да се каже, че случилото се ме превърна в знаменитост в училище е все едно да твърдим, че луната е с размера на малко камъче. Дори учителите искаха да изслушат историята ми. Хубавата г-ца Фонтейн беше очарована от нея, а г-н Кардинал поиска да я чуе два пъти.

— Трябва да станеш писател, Кори! — заяви г-ца Фонтейн. — Определено добре боравиш с думите!

Г-н Кардинал заяви:

— Ще станеш страхотен автор по мое мнение!

Писател? Автор?

Разказвач, ето такъв исках да стана.

В една студена, но слънчева неделна сутрин към края на януари оставих Рокет на предната веранда и се качих в пикапа с мама и татко. Той ни прекара през моста с гаргойлите и по протежение на Шосе 10 — бавно, като през цялото време се оглеждаше за звяра от изгубения свят. Макар че трицератопсът продължаваше да се скита на свобода в гората, повече не го видях. Вярвам, че е бил дар за мен от Дейви Рей.

Стигнахме до Саксън Лейк. Водата бе гладка. Нямаше и следа от онова, което лежеше на дъното, но всички знаехме какво е то.

Застанах на червения каменен нос, бръкнах в джоба си и извадих зеленото перо. Татко го беше омотал с корда и бе окачил на края й малка оловна тежест. Хвърлих го в езерото и перото потъна по-бързо, отколкото можете да произнесете Доловемарке. Много по-бързо, честно казано.

Не исках да пазя сувенири от трагедията.

Татко стоеше от едната ми страна, мама — от другата. Бяхме страхотен екип.

— Вече съм готов — казах им.

И се прибрах у дома, където ме чакаха чудовищата и магическата ми кутия.

Пет

Зефир, какъвто е днес