Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 364

— Кори! — каза той и гласът му изгъргори. Сключи здравата си ръка върху китката ми. — Хайде нагоре! — прошепна. — Жребчо!

Надигна се с усилие, което сигурно го бе измъчило ужасно и положи ръката ми в татковата.

Татко ме издърпа навън, а аз преметнах ръце около врата му. Той ме притискаше към себе си, предейки водата с крака и със стичащи се по героичното му лице сълзи.

С величествено подрипване и със стенещ звук колата потъна. Водата се юрна около нас, дърпайки ни под повърхността. Татко се напъна да ни измъкне от водовъртежа, но течението бе твърде силно. След това, разкъсван от съскащата битка на горещината и водата, буикът бе издърпан надолу в дълбините. Чувствах как баща ми се бори с всмукващия ни напор и, когато зина да си поеме въздух знаех, че е изгубил.

Потънахме.

Колата се носеше под нас, към огромната сумрачна тъмница, където слънцето бе нежелан гост. Въздушни мехури се надигаха от нея като сребърни медузи. Татко риташе трескаво, опитвайки се да се измъкне от течението, но потъвахме заедно с д-р Лезандър. В размазаната вода видях бялото лице на доктора, притиснато към предното стъкло. От отворената му уста излизаше струйка мехурчета.

И внезапно нещо се надигна от дълбините и залепна за багажника. Може да представляваше буца водорасли или пък парцали, захвърлени от някого в Саксън Лейк с все боклука. Каквото и да беше това, то се движеше бавно и нахлу в колата през счупеното задно стъкло. Колата се въртеше, превърташе се като странна, окачена в мрака въртележка от карнавала „Брендиуайн“. Дробовете ми горяха за въздух, но видях отново размазаното петно на лицето на доктора, само че този път парцаливото мъхнато нещо се бе увило около него като зловещ халат. Каквото и да беше то, бе го стиснало за челюстта. Мярнах за момент отблясък от сребърния зъб, като гаснеща звезда. След това колата се преобърна по гръб като гигантска костенурка и от нея бликна нов поток въздушни мехури. Усетих ги да ни удрят и да ни измъкват от водовъртежа. Издигахме се към света на светлината.

Татко ме вдигна нагоре, така че главата ми първа проби повърхността.

Нямаше кой знае колко светлина там горе, но имаше ужасно много въздух. Двамата с баща ми се държахме на неравните вълни, дишайки.

Най-сетне се добрахме до място, където можехме да се измъкнем от водата и през тиня и плевели да стъпим на твърда земя. Татко седна на земята до пикапа, ръцете му бяха издрани до кръв от неравното стъкло, а аз се свих на червения скален нос и се вгледах над Саксън Лейк.

— Хей, партньоре! — каза татко. — Добре ли си?

— Да, сър! — зъбите ми тракаха, но да ми е студено бе преходно състояние.

— По-добре влизай в колата! — подкани ме баща ми.

— Ще влезна — отвърнах, но не бях готов все още.

Рамото ми, което през следващите дни щеше да представлява подута като буца синина, бе милостиво вцепенено.

Татко придърпа колене към гърдите си. Сипеше се лапавица, но ние и бездруго бяхме замръзнали и мокри, така че какво от това?

— Имам да ти разказвам нещо за д-р Лезандър — каза той.