Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 367

— Двайсет и пет.

— Което си е вярно… — казвам.

Детето ни е наследило математическите си способности от страната на рода на Санди, истината ви казвам.

— Защо тъй никога не си се връщал тук? Така де, след като толкова ти е харесвало?

— Доста пъти съм се канил. Стигах до изхода от магистралата. Но Зефир не е, какъвто беше. Предполагам, че светът не може да си остане непроменен и така е редно, но… Зефир беше моят дом и боли като си помисля колко много се е променил.

— Е как се е променил? Все още си е град, нали? — чувам как бейзболните карти отново започват да се размесват, за да бъдат сортирани по отбори и по азбучен ред.

— Не какъвто е бил — казвам. — Военновъздушната база я затвориха през 1974-та, а мелницата за хартия на Текумзе я закриха две години след това. Юниън Таун се разрастваше. Сега е четири или пет пъти по-голям отколкото като бях момче. Но Зефир… се смаляваше.

— Хм… — вниманието вече се разсейва.

Поглеждам към Санди и се усмихваме един на друг. Тя полага длан в моята. Ръцете ни са правени да си пасват една в друга. Пред нас се издигат хълмовете, обграждащи Адамс Вали. Покрити са с дървета, които горят в жълтото и пурпурното на новите цветни пъпки. Тук-там се вижда и зелено, но април още не е настъпил. Въздухът извън колата все още е студен, но слънцето носи възхитително обещание за лято.

Ние с родителите ми наистина напуснахме Зефир през август 1966 г. Татко, който си беше намерил работа в железарията на г-н Вандеркамп, надуши промяната на вятъра и реши да потърси по-свежи пасища. Хвана се на работа в Бирмингам като помощник-управител на нощната смяна на завод за бутилиране на „Кока-кола“. Взимаше два пъти повече пари, отколкото някога е изкарвал в мандрата. До 1970-та се беше издигнал до управител на нощната смяна и си мислеше, че сме се уредили прекрасно. Същата година тръгнах в колежа, в Университета на Алабама. Татко ме видя да взимам диплома по журналистика, преди да умре от рак през 1978-ма. Благодаря на Господ, че смъртта му бе бърза. Мама страдаше ужасно и по едно време си мислех, че ще загубя и нея. Но през 1983-та, по време на круиз до Аляска с група приятели от църквата й, тя срещна вдовец, собственик на ферма за коне близо до Боулинг Грийн, Кентъки. Две години по-късно стана негова съпруга и сега продължава да живее на фермата му. Той е чудесен човек и се отнася много добре с мама, но не е моят баща. Животът си продължава и пътищата, които ни предстоят, са с неразгадаеми посоки.

„Шосе 10“ съобщава ни знак с проядени от ръжда дупки от куршуми.

Сърцето ми започва да бие по-силно. Гърлото ми е пресъхнало. Очаквам промяната, но и се боя от нея.

Положил съм дяволски много усилия да не остарявам. Това само по себе си е трудна работа. Нямам предвид да не се състаря, понеже старостта е почетен знак. Имам предвид душевно остаряване. Виждал съм хора на моята възраст да се събуждат внезапно една заран, забравили, че бащите им са забранявали да слушат онези демонични „Ролинг Стоунс“. Забравили са, че бащите им са ги карали да напускат домовете си, ако ще си пускат бретон до очите. Забравили са какво значи да те юркат, вместо ти да юркаш. Разбира се, сега светът е по-суров, в това няма съмнение. Сега има по-тежки избори за правене, с по-ужасни последици. Децата се нуждаят от напътствия, така си е. Аз се нуждаех и се радвам, че е имало кой да ме напъти, понеже така съм успял да пропусна правенето на много грешки. Но мисля, че родителите вече не са учители. Родителите — или поне нашето поколение, най-малкото — водят с реч, а не с пример. И бих казал, че ако героят на детето са неговите майка или татко — или дори по-хубаво, те двамата заедно — тогава неравният път на учението и опита ще бъде поне малко по-гладък. А дори и най-малкото изглаждане на пътя е от полза в този суров стар свят, който иска от децата да бъдат миниатюрни възрастни, лишени от чар и магия, и от красотата на невинността.