Читать «Момчешки живот» онлайн - страница 366

Зимата беше дълга и студена, а аз си отивам у дома.

Поемаме на юг от Бирмингам, по Междущатска 65, натоварената магистрала, която води към столицата на щата. Ляв завой на Изход 205 и след това следваме пътя, който се стеснява и криволичи покрай сънени градчета с имена като Купърз, Рокфорд, Хисъп и Котидж Гроув. Днес няма знаци, които да посочват къде е Зефир, но аз знам къде се намира той и си отивам у дома.

Не пътувам сам в този прелестен неделен следобед в началото на пролетта. Съпругата ми, Санди, седи до мен, а нашето собствено отроче се вози отзад, с обърната наопаки бейзболна шапка на „Бирмингам Байрънс“ и с разпилени по седалката бейзболни картички. В днешно време като нищо да си возим съкровище там отзад, кой знае? Радиото — извинете ме, стереокасетофонът — работи и от тонколонките се лее „Тиърс фор Фиърс“. Смятам, че Роланд Орзабъл е фантастичен певец.

Годината е 1991. Можете ли да повярвате? Кацнали сме на ръба на цял нов век, за добро или за лошо. 1964-та днес ми се струва като история на Древността. Полароидните снимки от онази година са пожълтели. Вече никой не носи такива прически, модата също се е променила. Мисля, че и хората са се променили. Не само из Юга, но и навсякъде. За добро или за лошо? Решете сами.

А само през какво сме минали и ние, и светът от 1964-та насам! Само като си помисли човек! Препускането през времето е било по-бързо и по-зашеметяващо от всеки възможен атракцион на карнавала „Брендиуайн“! Преживяхме Виетнам — ако сме имали късмет, разбира се — и ерата на Децата на цветята, Уотъргейт и падането на Никсън, Аятолахът, Рони и Нанси, разбиването на Стената и началото на края на комунистическа Русия. Наистина живеем във време на урагани и комети. И както реките, които текат към морето, времето е длъжно да тече към бъдещето. А мисълта какво ни очаква занапред направо замайва! Но, както Дамата каза веднъж, човек не може да знае накъде е тръгнал, ако няма представа къде е бил. Понякога си мисля, че тепърва ни предстои да добиваме представа.

— Такъв прекрасен ден! — казва Санди и се отпуска назад в седалката си, за да гледа плъзгащия се край прозорците пейзаж.

Поглеждам към нея и очите ми са благословени. Слънчеви лъчи украсяват русата й коса като разсипани златни цветя. Тук-там се забелязва и сребро, но на мен ми харесва, макар че тя се притеснява малко. Очите й са бледосиви и погледът й е спокоен и уверен. Тя е скала, когато се нуждая от сила и възглавка, когато се нуждая от утеха. Добър отбор сме. Детето ни има нейните очи, тъмното кестеняво на моята коса и моето любопитство към света. Детето ни има острия гърбав нос на баща ми и тънкопръстите „музикантски ръце“ на майка ми. Мисля, че комбинацията е прекрасна.

— Хей, тате! — за момент бейзболните картички остават забравени.

— Аха?

— Притесняваш ли се?

— Не — отвръщам. По-добре е да си честен, казвам си. — Е… може би малко.

— Какво ще представлява?

— Не знам. Минали са… ами да видим, напуснахме Зефир през 1966-та. Значи са минали… ти ми кажи колко години.

Няколкосекундна пауза.