Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 63

Карин Герхардсен

Щом си тръгва, отивам до апартамента на Лизе-Лот, внимателно отварям вратата и се вмъквам в притъмненото антре. Безшумно затварям след себе си и заключвам.

Тя седи с натопени в леген крака и цигара в ръка, докато по телевизора пред нея тече някаква идиотска сапунка. Според мен действителността често надминава художествената измислица. Пристъпвам напред. Тя дори не изглежда изненадана, само ме пита за какво става въпрос. Казвам й за какво става въпрос, докато погледът й се мести от мен към телевизионния екран и обратно.

— Нямам спомен за това — отвръща тя спокойно, дръпва дълбоко един-два пъти от цигарата и отново се заглежда в телевизора.

Пристъпвам няколко крачки и с една ръка я сграбчвам за шията.

— Опитай се да си спомниш — настоявам заплашително, но тя само ме поглежда изненадано.

— Какво, по дяволите, правиш?! — пита тя. — Ума ли си загуби?

— Може би не съм — отвръщам аз.

— Тогава ме пусни!

— А ти си спомни! — Пръстите ми се впиват в шията й. — Спомни си какво направи с моя врат!

Опитвам се да я принудя да си спомни; разказвам й какво стана, но тя ме гледа глуповато. Тогава я дръпвам и тя пада на колене на пода; все още я държа за шията. Навирам главата й в легена. Тя мърда с крака и ръце, но продължава да държи цигарата между показалеца и средния си пръст. Когато най-после я пускам да вдигне глава, тя изсумтява и примигва, за да разкара водата от очите си и да ме види по-ясно.

— Какво искаш от мен? — простенва с донякъде нормализирало се дишане.

— Да си спомниш — настоявам аз. — Да си спомниш, да проумееш какво ми е било и да ми се извиниш.

— Не си спомням! Какво да направя…

— Трябва да си спомниш! — кресвам аз. — Трябва да си спомниш как ме измъчваше всекидневно. Трябва да проумееш, че не може да се държиш така, както ти и приятелите ти се държаха. Да си дадеш сметка какви белези оставихте. Трайни белези и незаличими рани. Това не го ли разбираш?! Не ти ли е ясно, че твоето дете можеше да лежи там, в калта, с размазано от бой лице и разкъсани дрехи? Как щеше да се чувстваш тогава?

— Ужасно… — простенва тя и се разплаква.

— Тогава защо го правеше?

— Не знам дали съм го правила — оправдава се тя отчаяно. — Бяхме деца. Как да повярвам…

Уморявам се да говоря и ми писва от късата й памет, затова отново потапям главата й в легена; този път я държа по-дълго. Цигарата догаря между пръстите й и тя най-после я пуска. Когато решавам да извадя лицето й, тя е съвсем омаломощена и дори няма сили да се изправи. Затова я хващам за косата. Разтърсвам главата й напред-назад. Тя кашля и плюе, но не успява да проговори. През това време й разказвам за пречупени мечти, за детство без слънчева светлина, за самотен живот, за една огорчена и наранена душа. Най-после тя си възвръща способността да говори и просъсква: „Извинявай“. Не й вярвам, че е искрена. А и без това ще умре.

— Твоето страдание трая много кратко — отбелязвам аз. — Моето продължи трийсет и осем години. Сбогом, Лизе-Лот.