Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 62

Именно там Лизе-Лот и някои други — сестра й и приятели от комплекса — ме съблякоха и ме намазаха с кал. Закачиха дрехите ми на катерушката и с това играта свърши. Трябваше да избирам: или да изляза в двора, където всички ще ме видят, все едно съм на нудистки плаж, или да се скрия в мазето. Избрах второто, а когато децата се разпръснаха и събрах смелост отново да се покажа на двора, ги нямаше — и децата, и дрехите ми.

Катерушката сега е подменена с по-нова и по-модерна. Има въжета, по които да се катериш, и вградена пързалка. На старата през голяма тръба се стигаше най-горе, където можеше да висиш с главата надолу на свитите си колене. Веднъж прекарах там цял следобед, защото Лизе-Лот и бандата й ме преследваха. Висях и се потях от страх какво ще стане, ако падна, а те ме замеряха със снежни топки. На няколко пъти се опитаха да ме издърпат долу, но аз се държах здраво. Крещяха и ме обиждаха — какво ли не ме наричаха. На моменти се оттегляха, за да реша, че е безопасно да сляза, а щом се престрашавах — изскачаха и отново ми се нахвърляха. Всичко приключи, когато Лизе-Лот пъхна парче стъкло в снежна топка и я запрати по мен. Стъклото проряза дълбоко врата ми; от болка разхлабих здравата си хватка и паднах на земята. Получих сътресение на мозъка. Повърнах, за огромна радост на децата, но като видяха кръвта, те избягаха. Със залитащи стъпки се прибрах вкъщи. Наложи се да отида в болницата, за да ме зашият. Казаха ми да лежа няколко дни. Е, поне нещо хубаво в цялата тази история.

Веднъж бащата на Лизе-Лот ме затвори в мазето, защото се похвалих пред Лизе-Лот, че моят баща е полицай — пълна измислица, разбира се. Всъщност и бащата на Лизе-Лот не беше полицай, но това не й пречеше да го повтаря всеки ден; правеше го, за да ме сплашва. А и баща й явно разполагаше с авторитета да заключва хора в мазетата. Ако не ме лъже паметта, работеше като санитар в болница за невменяеми престъпници. Очевидно бе научил номера със заключването там и не мога да отрека, че даде резултат: никога повече не излъгах за баща си, макар Лизе-Лот да не престана да го прави. Вкъщи не одобряваха идеята хора да бъдат заключвани в мазето, така че никога не приложиха този номер на Лизе=Лот въпреки упоритите ми опити да ги убедя да го направим.

След като си спомних някои неща от окаяното ми детство, влизам в сегашната кооперация на Лизе-Лот. От стълбището виждам как майка й излиза от апартамента й, значи Лизе-Лот е вътре. Не заключва вратата, което прави нещата още по-лесни. Майката е каквато я помня; е, сложила е някой и друг килограм отгоре, все така прилича на матрона, продължава да дъвче дъвка и арогантното й изражение не се е променило. Тя, естествено, не ме забелязва, когато се разминаваме. Подминавам апартамента, изкачвам се няколко площадки и заставам до прозорец с изглед към улицата. Входната врата се затръшва и някой хуква нагоре по стълбището. Пощальонът ме подминава, без дори да плъзне поглед по невзрачната ми персона, а после започва да слиза, като разпределя пощата. И този път не ми обръща никакво внимание.