Читать «Джинджифиловата къща» онлайн

Карин Герхардсен

Карин Герхардсен

Джинджифиловата къща

(книга 1 от "Хамарби")

Началото

Катринехолм

Октомври 1968 година

Кацналата на върха на обраслия с трева хълм величествена кафява вила в стил кралица Ана е заобиколена от високи борове. Белите колони в ъглите и касите на заоблените в горния край прозорци й придават приветлив приказен вид. През лятото боровете предлагат сянка на играещите около постройката деца. Но сега, през есента, те имат почти заплашителен вид: като строги пазачи, натоварени със задачата да защитават малчуганите в предучилищна възраст от зимата и други неканени гости. Първият сняг още не се е разтопил и се стели по земята като мокър парцал. Цари тишина, ако се изключи лаещо в далечината куче. Внезапно вратата се отваря със замах и навън изскачат децата — шумни, облечени в нови или стари дрехи, спретнати или неугледни; високи или ниски; мършави или закръглени; русокоси или тъмнокоси; с плитки, лунички, очила или шапки; деца, които подскачат, бъбрят или слушат; едни тичат напред, други бавно ги следват. Вратата се затваря, но веднага пак се отваря и навън излиза момиченце с бяла кожена шапка и червено подплатено палтенце. Зад него е момче с тъмносиньо дебело яке, шал и шапка на червени, бели и черни ивици — отличителната окраска на футболния отбор на Катринехолм. Поне в тази част на града е задължително да си привърженик на този отбор. Двете деца не говорят помежду си. Момичето, чието име е Катарина, бързо се спуска по хълма и стига до тежката черна метална порта. С известно усилие я отваря колкото да се промъкне и портата се затваря зад нея. По петите й е момчето, което се казва Томас. Преди да излезе навън, той спира за миг и дълбоко си поема въздух.

Щом стъпва на тротоара, опасенията му се оправдават: всички деца са скупчени на отсрещния ъгъл на улицата. Вижда как Катарина прекосява улицата без никакво видимо колебание и се насочва право към пастта на дивото животно. Томас взема бързо решение и без да пресече, свива наляво и поема по заобиколен път към вкъщи. Прави само няколко крачки, преди да й се нахвърлят. Едно от момичетата — изобретателната Ан-Кристин с неизменната си усмивка и злоради пламъчета в очите — сграбчва шапката на Катарина и я мята на Ханс — „крал Ханс“ — докато другите деца викат и се смеят възторжено.

Томас спира и се пита дали да помогне на Катарина, но преди да реши, част от децата го виждат. По сигнал на Ханс бързо прекосяват и се нахвърлят върху него. Останалите ги следват като хрътки и Катарина остава отзад — смаяна, но и облекчена. По някаква причина не тя е жертвата този път. Навежда се, взема вече далеч не толкова бялата си кожена шапка, слага я на главата си и пресича улицата, за да наблюдава по-отблизо разиграващия се спектакъл.

Откъде идва цялата тази изобретателност? Тази неизменна връзка, която обединява двайсет и едно или може би двайсет и две или двайсет и три деца?

И очевидният, макар и безмълвен авторитет на лидерите, когато половината от групата внезапно и ентусиазирано като един се захваща да връзва с въжета за скачане и шалове ужасеното момченце към стълба на улична лампа, докато другите събират камъни, с които да го наранят?