Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 61

— Ще отидем. И ще видим какво предлагат.

— Сигурно същото, което предлагат и тук.

— Вероятно.

Разговорът замря и догледаха програмата. След това майка й стана.

— Връщам се при баща ти. И той ще иска кафе.

— Доскоро. Поздрави го.

— Благодаря за кафето. Довиждане, скъпа.

Започна „Телешопинг“ и тя остана загледана в двама идиоти, прехласващи се по някакви тигани. Запита се дали наистина са ентусиазирани от великолепните резултати, или са актьори, на които плащат.

Запали цигара и превключи на друг канал, където точно щеше да започне любимата й английска сапунка. Чу се хлопването на капачето на процепа за писма и последва тупване, когато пуснаха пощата. Сети се, че е понеделник, надяваше се да е пристигнало любимото й клюкарско списание. Но първо да види какво ще се случи с героинята от сериала.

Така и не разбра. След двайсет минути беше мъртва.

Дневник на убиец

Ноември, 2006 година, понеделник

Не си представях, че ще е толкова лесно! Вмъкваш се в живота на хората за няколко минути и после отново го напускаш; все едно нищо не се е случило. Фасулска работа. Това е предимството на невидимите хора. Вярно, не те забелязват, когато искаш, но когато пък не искаш да те забележат, е чудесно.

Аз съм от невидимите хора; от невидимите, които преминават през живота, без никой да им обръща никакво внимание. Ние винаги сме в мъгла. Винаги се страхуваме от юмрук в лицето или ритник по задника. Съвършено ненужно, защото и без това никой не ни вижда.

Никой не ме поглежда и не си мисли: „Хубава прическа. И аз ще се подстрижа така“. Никой не ме поглежда и не си мисли: „Боже, какво отвратително палто. От години не е на мода“. Никой никога не ме поглежда. Дори да стоя на пътя им, да държа вратата отворена, за да помогна, да отстъпя мястото си на някого в метрото. Забелязваха ме като дете; децата, не възрастните. Като дете все едно носех огромен жълт плакат с надпис: „Погледнете ме. Аз съм грозното патенце. Нося странни дрехи и казвам непонятни неща. Удряйте ме, подигравайте ми се. Правете го, правете го! Наранявайте ме. Избийте ненормалността от мен, за да стана нормален човек“. Не се получи. Пораснах, но само толкова.

Никой не ме видя, когато купих билет за влака за Катринехолм. Никой не ме видя, докато гледах през прозореца къде премина детството ми. Хванах краткия път към улицата, където живеех като дете; и където живееше Лизе-Лот. От гарата просто известно време се върви по улица „Стор“, после тя преминава в „Стокхолмсвеаган“, свива се наляво при училището и си там. След всичките тези години тя все още живее в това забравено от Бога място. При тези условия мен отдавна да ме нямаше на този свят. Но аз продължавам да живея, а Лизе-Лот е мъртва.

Но да не изпреварваме събитията. Минавам край жилищните сгради и стигам до вътрешния двор. Дворът не се е променил, само катерушките на детската площадка са различни. Няколко хлапета си играят в пясъчника, а майките седят на пейката и ги наблюдават; иначе дворът е пуст. Храстите с големите бели плодове, които се разплескват, когато ги настъпиш, все още са пред сградите. Те бяха толкова високи, че можеше да играеш на криеница сред тях или да намериш убежище; сега обаче не изглеждат толкова внушителни.