Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 48

Изведнъж от долното ниво долетя смях. Тя се изплаши до смърт, но се възползва от възможността да отвори и втората бутилка. После изля съдържанието в мивката. Нямаше начин да отмие миризмата на бирата, без да я чуят. Бързо се върна в спалнята, потрепервайки, докато минаваше край горния край на стълбището. Влезе в спалнята и отиде право при нощното шкафче. Остави бутилките на мястото, откъдето бе взела празните. По навик придърпа блузата си надолу и заметна косата си зад ушите. В следващия момент той стоеше на прага; Педер Фрик.

Усмихнат, със същата дружелюбност в очите като снощи; беше облечен в бяла хавлия и с чехли на краката. Усети как сърцето й бие лудо, но беше важно да се мобилизира и да изиграе сцената докрай.

— Събуди ли се? — попита той и загрижен, и изненадан.

Протегна ръце към нея, но тя не бе в състояние да направи и крачка в неговата посока. Това не се наложи обаче, защото той бързо пристъпи към нея и нежно я прегърна. През тялото й премина тръпка, но тя успя да я прикрие с леко движение. За нейна изненада отвърна на прегръдката му и си пое дълбоко въздух в обятията му, за да се съвземе. Той хвана главата й с ръце и я бутна леко назад, за да я гледа в очите.

— Не очаквах да се събудиш преди обяд — усмихна се той. — Снощи малко се понапи.

— Знам — промълви Петра. — Не биваше да пия последната чаша. Особено след като не бях яла. Обикновено не… Извинявай…

— Не, не — няма нищо.

Беше изключително чаровна.

Леко я целуна по бузата. На нея й идеше да повърне, но вместо това се чу да казва:

— Благодаря за снощи. Беше много приятно.

Болката в слабините й пулсираше ведно с пулса й.

Той отново я придърпа към себе си и прошепна:

— Аз ти благодаря. Беше чудесно. Ти беше чудесна.

Е, за момента стигаше. Трябва да се махне от тук, и то — бързо. Постави ръце върху неговите, вече плъзнали се върху бедрата й, и нежно ги отмести.

— Трябва да вървя — обясни тя с овладян тон, без да откъсва очи от неговите.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш още малко? — попита той и й намигна.

— Не мога. Съжалявам. Представа нямаш как ме цепи главата.

Петра успя да се засмее и направи кисела физиономия, за да се самоиронизира.

— Изпий един аспирин. Има в банята.

Той тръгна да й донесе, но тя го спря.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Избягвам да пия лекарства. Човек плаща за грешките си, както казвам винаги аз.

Идеше й да си прехапе езика. Това вероятно бе едно от най-тъпите неща, които е изричала. Но той се засмя и я съпроводи до красивата външна врата.