Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 44

— Време е да те подстрижем…

Тя изпищява, но аз приглушавам вика с крайчето на чаршафа, като го натиквам в устата й. Чувствам се все така възторжено, както когато правихме секс. Нито потреперващото й тяло, нито изплашените й очи са в състояние да променят божественото ми състояние. Режа косата й кичур по кичур и всеки път й показвам резултата. През цялото време й припомням какво ми е причинявала, а тя кима енергично, за да потвърди, че е напълно наясно. Вадя чаршафа от устата й и тя се заклева да не пищи. Вместо това се извинява и обещава ли, обещава да ми се реваншира, да направи каквото й кажа, докато й режа миглите, а накрая и веждите, макар от време на време да отрязвам и малко плът.

Кръвта сега се стича обилно по мокрото й от сълзи курвенско лице, намазано с грим. Питам я дали я боли, когато нарочно захващам и малко кожа. Тя пищи и крещи, че я боли, и аз отново натиквам чаршафа в устата й. Обяснявам й колко много различни видове болка има. Тя потреперва конвулсивно, затова отново се държа мило и вадя чаршафа от устата й. Моли ме и ме умолява и в отговор й запалвам цигара. Тя ми благодари и ми се усмихва отчаяно. Аз отвръщам: „Никакъв проблем“, натиквам отново чаршафа в устата й, а с цигарата прогарям дълбока дупка в корема й. През цялото време й разказвам всевъзможни спомени от детството, но след известно време цигарата угасва. Питам се как ли ще се отрази малко сол върху прогореното място. Вземам сол от кухнята и я изсипвам върху раната; очевидно никак не е добре, но й обяснявам, че самотата е като самопрезрението. Започвам да се уморявам от физическото насилие, защото като цяло не съм лош човек и предпочитам да стоя в затворената си черупка. Не се сещам какво повече да й кажа и затова за последен път вадя чаршафа от устата й и любезно я съветвам да ми поиска прошка от цялото си сърце; уверявам я, че тогава всичко ще приключи. Тя се подчинява. После я удушавам и слагам край на живота й.

Ето — отново се хваля на хората и пред себе си — със злината си. Излиза, че те не са по-лоши от мен — и никога не са били, — но сега ролите са разменени. Сега те са жертвите, а аз съм насилникът. Достигнах повратен момент в живота си и вече не се самосъжалявам. Предпочитам действието пред размисъла. Времето, през което пясъчният часовник се изпразва, е свършило и е настъпил моментът за наказание.

Представете си как Ан-Кристин — хубавата, силната, властната, самоуверената, непобедимата Ан-Кристин — завърши живота си като изпаднала проститутка в нечовешко сиво бетонно предградие. Само при мисълта за това главата ми се замайва. Всъщност вероятно й направих услуга, като сложих край на всичко. От друга страна, тя навярно с радост би заменила последния час от живота си за още петдесет години в бордея в това гето.