Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 43

— Значи си близо до работата си — отбеляза Педер.

Петра се усмихна и пресуши последните капки вино. Наближаваше полунощ и започваше да усеща умората. Седмицата си беше казала думата, макар като цяло да не бе напреднала особено в разследването. Махна на бармана и му показа четиристотинте крони върху плота. Знаеше, че са предостатъчно дори и с щедър бакшиш.

— Време е да вървя — обяви тя и се плъзна от стола.

— Съгласен съм.

Педер й помогна да си събере вещите и й подаде чантата, която тя остави на плота, за да си облече палтото. Беше прекарала двайсет минути в магазина за обувки, където дълго се колеба какви ботуши да купи: дали елегантните с по-висок ток, или не толкова модните, но по-удобни с нисък ток. Накрая се спря на модерните, с по-висок ток. Сега, когато кракът й се подгъна, съжали за избора си.

— Олеле! — възкликна Петра кокетно и през ума й мина мисълта, че май флиртува.

— Ще те изпратя до таксито, млада госпожице — предложи Педер Фрик и я хвана под ръка.

Дневник на убиец

Ноември, 2006 година, събота

Единайсет и половина е. Около шейсетгодишен мъж в кожено яке и с карирана шапка излиза. Първо забелязвам ръката му; да, на безименния си пръст носи халка. Така ли се грижи за брака си? Има жена, а иска още. За мен никога не е имало човек, когото да обичам, с когото да говоря, да се храня, да спя. Тази вечер обаче ще говоря с някого; и ще спя с някого.

Звъня на вратата. Тя отваря и ме поглежда изненадано, но веднага ме пуска и затваря бързо след нас. Видимо се притеснява, че другите обитатели ще забележат каква върволица от хора влизат и излизат от апартамента й.

— Вие сте? — пита тя.

— Клиент.

Оглежда ме подозрително от горе до долу.

— Как ме откри?

— Не беше трудно — отговарям аз, без да лъжа.

— Как се казваш?

— Джон Холмс — изричам непринудено.

Тя прихва и свива рамене.

— Добре, така да е — продължава да се смее. — Какво искаш?

— Същото като всички останали. Секс.

Помага ми да сваля палтото и го закача. Аз си събувам обувките, без да чувствам нервност. Все едно най-после съм където трябва: в забраненото пето измерение.

— За пръв път ли ти е? — пита тя.

— За пръв път ми е — признавам аз.

— Притесняваш ли се?

— Да — лъжа аз. — Хайде първо да пийнем нещо.

Тя веднага приема предложението ми. Предлагам бутилката, която донесох. Тя започва провокативно да сваля дрехите си една по една и накрая застава гола пред мен, без да показва никакъв свян. След това се захваща да ме разсъблича внимателно и предпазливо, все едно съм от стъкло. Целува ме по цялото тяло, но не и по устата. Оценявам го. Това отблъскващо същество никога няма да докосне устата ми с противните си лепкави устни. Но трябва да призная, че си владее занаята и когато устните и езика й се промъкват между краката ми, не успявам да се въздържа и заплаквам. Отвежда ме до леглото.

Лежи под мен; сега движенията й са бавни и овладени. Пъхам пръсти в нея и тя простенва тихо. Прошепвам през изтънялата й изрусена коса:

— Може ли да те вържа…

Кимва в отговор. Очите й са затворени, а бедрата й все още се вият около ръката ми. Внимателно вадя пръсти, вземам ножицата и въжето и нежно, но здраво завързвам ръцете и краката й към таблите на леглото. Заспала е, но се събужда с писък, когато с всичка сила натиквам коляно в чатала й. Широко отворените й очи ме гледат с потрес и ужас, а аз продължавам да говоря напевно и почти шепнешком, докато я възсядам и размахвам ножицата.