Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 42

— Значи французите и израелците подкрепят християнското малцинство, а арабският свят подкрепя мюсюлманите, така ли?

— Нещо подобно. Но е още по-сложно. Вероятно повече не ви се слушат моите брътвежи?

Допи си виното и направи знак на бармана.

— Напротив — насърчи го Петра.

— Добре. Две чаши червено вино — поръча той на бармана и продължи да разказва на Петра, която се стараеше да запомни всяка дума.

Отново й заприлича на Хьоберг: беше се разпалил по темата и толкова се бе увлякъл, че около него само дето не хвърчаха искри. Ентусиазмът му се оказа заразителен. Тя го слушаше с интерес и от време на време отпиваше от виното.

Постепенно й стана ясно защо бащата на Джамал е взел семейството си и е напуснал Ливан. И какво вложи Джамал в думите си, напускайки бара, и защо му бе невъзможно да обясни положението. И каква необразована идиотка е тя. Два пъти беше учила световна история: първо на начално, после на гимназиално ниво. И двата пъти не отидоха по-напред от Първата световна война. Знаеше повече, отколкото й трябва или иска за каменната епоха, за ерата на викингите, за хронологията на шведските монарси, но никога не стигнаха до конфликтите в Близкия изток. Същото важеше и за другите проблемни места в съвременния свят.

Педер продължи разказа си, а тя се надяваше до утре да не забрави цялата тази полезна информация и се утешаваше, че поне основните неща ще останат в главата й. Два часа по-късно, когато нова чаша вино се появи пред нея, си даде сметка, че има належаща нужда да отиде до тоалетната. Така бе погълната от монолога на симпатичния мъж и — както вярваше и се надяваше — новопридобитите знания за произхода на колегата си, че напълно бе забравила за себе си.

— Откъде сте така добре осведомен за всичко това? — попита тя, когато се върна.

На връщане от тоалетната прецени, че не е особено пияна, ала реши да си тръгне след тази чаша. Три бири и две чаши вино за пет часа не представляваха никакъв проблем, но бяха и предостатъчно.

— Работил съм там — отвърна Педер. — Вярно, беше отдавна, но обичам страната и следя какво се случва.

— С какво се занимавахте там? — поинтересува се Петра.

— Бях лекар в организацията „Лекари без граница“.

Петра се засмя на скромността му.

— Шегувате ли се?! Вие получихте Нобелова награда. Моите поздравления.

— Никога не съм гледал по този начин, но може би сте права. Да пием за това.

Пиха и Педер й разказа някои неща за бежанския лагер в Бейрут, където беше работил, после разкри в отговор на директния въпрос, че в момента е анестезиолог в болница „Каролинска“.

— А вие с какво се занимавате? — попита той.

Петра в никакъв случай не се срамуваше от професията си, но през годините откри, че понякога реакциите на хората я разочароват, когато им каже истината. По тази причина даваше стандартен отговор на хора, които не срещаше по служба и не възнамеряваше да види отново.

— Застрахователен агент съм във Фолксам — отвърна тя разсеяно, играейки си с часовника.

Безинтересният отговор рядко предизвикваше повече въпроси, а именно това бе и целта й.