Читать «Джинджифиловата къща» онлайн - страница 40

— Ходил ли си там?

— Няколко пъти. Бяхме там и на медения ни месец. Изумителна страна е. Беше изумителна страна.

— Но войната рано или късно ще свърши, нали? — попита Петра.

— Не съм сигурен. Много е сложно. И много просто. Всеки иска каквото смята, че му се полага. Всеки е прав за себе си.

— Но кой трябва да бъде подкрепен? Ти кого подкрепяш?

— Това не е футболен мач между два отбора. Ти дори не знаеш кои са отборите, нали?

— Очевидно не — призна Петра.

— Има повече от два отбора. Положението в Ливан е по-сложно дори от израелско-палестинския конфликт. И е също така неразрешимо, но е по-трудно да бъде разбрано. Повечето хора в Ливан дори не знаят за какво става дума.

— Кажи ми ти на чия страна си — настоя Петра простодушно.

— Седя тук, в Швеция, и се надявам да настъпи мир. Да се стигне до мирно решение, при което всеки да получи своя дял от тортата. Но е лесно да се каже, когато не си в средата на конфликта. Ако още живеех в Ливан, щеше да ми е много по-трудно да гледам на този конфликт от друга перспектива освен своята.

— В Ливан къде точно живеехте?

— В село в южната част на страната. После в Бейрут. Татко беше учител.

— А сега? С какво се занимава в Швеция?

— Докато се пенсионира преди година, караше такси. Когато дойдохме тук, беше твърдо решен всички да станем шведи и да не се изолираме в някое предградие сред други имигранти. Това, разбира се, има своите положителни и отрицателни страни, но за мен и братята и сестрите ми се оказа добре, затова сме изключително благодарни на родителите си. Но те така и никога не бяха приети истински в шведското общество. Живеят за нас.

— Баща ти доволен ли е от избора ти на професия? — продължи да разпитва Петра настойчиво.

— Гордее се и с четирима ни.

— Какъв мислиш, че щеше да станеш, ако беше останал в Ливан?

Джамал пресуши чашата си и погледна часовника. Беше осем и половина.

— Трябва да вървя — обяви той и скочи от стола.

Взе коженото си яке и го облече, но не затвори ципа. Петра точно бе започнала третата си бира, затова реши да поостане малко и да се наслади на оживената петъчна атмосфера наоколо. Той извади портфейла си и остави две банкноти по двеста крони на плота пред нея.

— Доскоро — сбогува се и я целуна леко по бузата.

— Не ми отговори на въпроса — напомни Петра.

Изгледа я с поглед, който не подсказваше какво се върти в главата му.

— „Хизбула“ — отвърна лаконично и си тръгна.

Петра остана дълго време загледана невиждащо пред себе си и обгърнала с ръце бирената чаша. Какво искаше да й каже? „Хизбула“ не беше ли терористична групировка?

— Май ви е нужно известно опресняване на политическата ситуация в Ливан.

Петра извърна изненадано поглед. Видя мъжа, който се бе добрал до другия стол на бара и вдигна тост за нея по-рано вечерта. Той я беше заговорил. Беше прилично облечен: светло синя риза с разкопчана яка, тъмносин блейзер и джинси със скъп колан. Когато се усмихваше, около очите му се образуваха привлекателни бръчици, а по младежки дългата му коса бе разпиляна небрежно по челото.