Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 96

Колкото и страховити да изглеждаха тези зловещи елементални духове, Артас не ги удостои с повече от един бегъл поглед, тъй като очите му бяха привлечени от нещото, което ги доведе тук.

Фростморн.

Мечът беше застинал в носещо се във въздуха назъбено парче лед, а руните по цялата му дължина излъчваха светлосиня светлина. Под него имаше нещо като подиум, поставен върху внимателно изградена могила, покрита с тънък слой сняг. Някъде високо горе пещерата пропускаше дневна светлина, която се стелеше меко надолу към руническото оръжие. Леденият къс скриваше някои от елементите на меча, но подчертаваше други. Беше едновременно открит и прикрит, което го правеше още по-примамлив, като нова любовница, полуприкрита зад прозрачна завеса. Артас позна меча… беше точно онзи меч, който видя в съня си още първия ден от пристигането си тук. Мечът, който не уби Инвинсибъл, а който го съживи и изцели. Тогава той си беше помислил, че е добра поличба, но сега беше сигурен, че е истински знак. Това трябваше да открие тук. Този меч щеше да промени всичко. Артас се вторачи захласнат, а ръцете му като че буквално го заболяха от желание да го хванат. Той жадуваше да свие пръстите около дръжката, да усети как гладко реже въздуха… как посича Мал’Ганис и спира мъката на хората от Лордерон, спира жаждата му за мъст. Артас почувства привличането му и пристъпи напред. Свръхестественият елементал извади меча си.

— Върни се, преди да е станало късно — напя той.

— Все още се опитваш да опазиш меча, а? — Артас изръмжа разгневен и изненадан от реакцията си.

— Не — отекна гласът на съществото. — Опитвам се да опазя теб от него.

За миг Артас се вторачи изненадан. После поклати глава и присви решително очи. Това е просто номер. Не можеше да се откаже от Фростморн… от спасението на хората си. Нямаше да се хване на някаква лъжа. Той атакува и войниците му го последваха. Съществата се скупчиха около тях, нападайки със странните си оръжия, но Артас насочи вниманието си върху водача им — този, който пазеше Фростморн. Той стовари върху него цялата насъбрала се надежда, тревога, страх и гняв. Същото сториха и хората му, които се хвърлиха към другите пазители на меча. Чукът на Артас се издигаше и падаше, разбивайки ледената броня, а гърлото му се раздираше от гневен вик. Как смее това същество да застава между него и Фростморн? Как смееше да…

С последен агонизиращ звук, като последен хрип от гърлото на умиращ човек, духът вдигна това, което му служеше за ръце и изчезна.

Артас остана замислен и задъхан, а от ледените му устни дъхът му излизаше на бели облачета. После се обърна към трудно спечелената си награда. Всичките му лоши предчувствия се изпариха, щом очите му се спряха върху меча.