Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 98

— Артас, момко — каза с груб и умоляващ глас Мурадин. — Достатъчно ти се е насъбрало на гла’ата, за да доба’яш и проклятие.

— Проклятие? — Артас се усмихна горчиво. — С радост ще поема всяко проклятие, само за да спася земята си.

С крайчеца на окото си той видя как Мурадин потръпва.

— Артас, знайш, че съм стабилен и не се подда’ам на фантазии. Казвам ти, т’ва е лоша ра’ота, момче. Оста’и го меча. Да си остане тука, загубен и забравен. Мал’Ганис е тука, хубаво. Оста’и го да му замръзне демоничният задник у тая пустош. Забра’и я тая ра’ота и заведи хор’та си вкъщи.

Изведнъж в ума на Артас се появиха образите на хората му. Той ги видя, а до тях видя и стотиците вече загинали от ужасната зараза. Загинали, за да се съживят, немислещи гниещи парчета плът. Ами те? Ами душите им, страданията им, жертвата им? Появи се и друг образ… голям къс лед — същият, който обгръщаше Фростморн. Сега видя откъде е дошло парчето лед. Беше част от нещо по-голямо, по-силно… и с руническия меч вътре в него му беше изпратен, за да отмъсти за загиналите си хора. В ума му прошепна глас. Мъртвите искат мъст. Какво беше една шепа хора в сравнение със страданието на тези, които са паднали по такъв жесток начин?

— По дяволите хората! — думите сякаш сами изскочиха отнякъде дълбоко в него. — Имам дълг към мъртвите. Нищо няма да ми попречи да си отмъстя, стари приятелю.

Артас отмести погледа си от меча и срещна разтревожените очи на Мурадин, които леко смекчиха гнева му.

— Нито дори ти.

— Артас… аз те научих да се биеш. Исках да ти помо’на да станеш добър воин, а също и добър крал. Но част от т’ва да бъдеш добър воин е… да мо’еш да избираш кои битки да водиш и с к’во оръжие да се сража’аш.

Той побутна с дебелия си показалец леда около Фростморн.

— А т’ва не е оръжие, коет’ би искал в арсенала си.

Артас хвана с двете си ръце парчето лед и приближи лицето си на няколко сантиметра от повърхността му. Сякаш някъде отдалеч продължаваше да чува гласа на Мурадин.

— Чуй ме, момко. Ша намерим друг начин да спасим хор’та ти. Се’а да вървим, ша се върнем и ша измислим нещо.

Мурадин грешеше. Просто не разбираше. Артас трябваше да го направи. Ако си тръгнеше сега, щеше да се е провалил отново, а не можеше да го допусне. Всеки път някой се беше опитвал да го спре. Не и този път.

Той вярваше в Светлината, защото я беше виждал и използвал. Повярва и в духове и ходещи мъртви, защото се беше сражавал с тях. До този момент беше осмивал идеята за невиждани сили и духове, обладаващи места и неща. Но сега сърцето му туптеше в очакване и копнеж… жажда, която сякаш разяждаше душата му. Думите, преплетени с ужасно желание, като че сами излязоха от устата му.

— Сега призовавам душите на това място — каза той, а дъхът му замръзваше в ледения неподвижен въздух.

Само на ръка разстояние Фростморн стоеше във въздуха и го чакаше.

— Каквито и да сте, добри или зли, нито едно от двете или и двете. Усещам присъствието ви. Знам, че ме слушате. Готов съм. Разбирам. И сега ви казвам… Ще дам всичко, ще платя всяка цена, помогнете ми да спася хората си.