Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 81

Той погледна всеки един от мъжете, които не се бяха отказали от дълга си.

— Трябва да бъдат убити, а домовете им — изгорени, за да не станат подслон за тези, за които е твърде късно да бъдат спасени.

Мъжете кимнаха с разбиране и се присегнаха към оръжията си.

— Тази битка няма да е велика и славна. Ще бъде грозна и болезнена и съжалявам за необходимостта от нея с цялото си сърце. Но с цялото си сърце усещам, че това е правилното решение.

Артас вдигна чука си.

— За Светлината! — извика той, а в отговор хората му изреваха с оръжия в ръце.

После се обърна към портата, пое си дълбоко дъх и атакува.

Тези, които се бяха превърнали, бяха лесна мишена. Бяха врагът, не бяха хора, а жестоки неживи създания и разбиването на черепите им или отрязването на главите им беше толкова тежко, колкото отърването от подивял звяр. Другите… Те поглеждаха към въоръжените мъже, към принца си объркани, а после и ужасени. В началото повечето от тях дори не посягаха за оръжие. Познаваха плащовете им и знаеха, че хората, които бяха дошли да ги убият, бяха онези, които трябваше да ги защитават. Просто не можеха да осъзнаят какво се случва. Болка прониза сърцето на Артас, когато посече първия жив — момче, едва излязло от пубертета, което го погледна неразбиращо с кафявите си очи и докато промълви „Господарю, защо…“, Артас изрева с огромна мъка заради това, което беше принуден да извърши, и стовари в гърдите на момчето чука, който вече не излъчваше светлина. Може би Светлината също скърбеше заради нуждата от тези действия. Той сподави риданието, което се надигна в него и се насочи към майката на момчето.

Мислеше, че ще стане по-лесно, но не стана. Ставаше по-зле. Но Артас отказа да се предаде. Хората му го поглеждаха, очаквайки знак — забележеха ли колебание, веднага щяха да спрат и тогава Мал’Ганис щеше да победи. Той скри лицето си под шлема и сам започна да пали факлите, с които подпалваше къщите, пълни с хора, които крещяха, заключени в тях. Артас не позволи ужасните звуци и гледката да го забавят.

Дори почувства облекчение, когато някои от гражданите на Стратхолм започнаха да се отбраняват. Тогава се включи инстинктът му за самоотбрана и някак си смекчи натрапчивото чувство… както се беше изразила Джейна — че ги убива като животни.

— Очаквах те, млади принце.

Гласът беше дълбок и прокънтя в ушите и съзнанието му… само по един начин можеше да се опише — зловещ. Властелин на ужаса, беше му казал Кел’Тузад. Мрачно име за същество на мрака.

— Аз съм Мал’Ганис.

Артас усети лека вълна на щастие. Предположенията му се потвърдиха. Мал’Ганис беше тук, той беше отговорен за заразата и дори хората на Артас, които също чуха гласа, се обърнаха в търсене на източника му. Вратите на къщите, в които се криеха хората, се отвориха широко и от там заизлизаха ходещи мъртви, телата им излъчваха зелена светлина.

— Както виждаш, хората ти вече са мои. Ще преобърна този град къща по къща, докато угасне и последната искрица живот… завинаги.

Мал’Ганис се изсмя. Звукът беше пронизващ и зловещ.