Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 62

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на пламъците, поглъщащи къщата. Лека-полека постройката се срути. Артас се радваше, че не успя да види как труповете се бяха превърнали в пепел. Той си пое дъх и се обърна към Джейна.

— Какво…

Тя преглътна трудно. Лицето й беше в сажди и следи от струйки пот.

— Те… наричат се „немъртви“.

— Да ни опази Светлината — измърмори Фалрик, блед и ококорен. — Мислех, че такива неща има само в приказките, с които плашат децата.

— Не, съвсем истински са си. Просто… Никога не съм очаквал да ги видя. Никога.

— Тези… — тя си пое дълбоко дъх, поуспокои се и овладя гласа си. — Мъртвите понякога остават тук, особено ако смъртта им е била мъчителна. Това е дало начало на историите за призраци.

След преживения ужас изражението й започна да се нормализира. Артас забеляза как хората му се обръщат към нея, заслушани в думите й и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се беше случило. Той самият се почувства особено благодарен за ученолюбивостта й както никога досега.

— Тези… съживяването на трупове от мощни некроманти не е нещо ново. Видяхме пример за това както в Първата война, когато орките съживяваха остатъци от скелети, така и във Втората война, когато се появиха съществата, известни като „Рицари на смъртта“ — продължи Джейна, сякаш четеше пасаж от книга, а не се опитваше да обясни невъзможния за разбиране ужас. — Но, както казах… не бях виждала нещо подобно.

— Е, сега са наистина мъртви — каза един от мъжете.

Артас се усмихна окуражително.

— Можете да благодарите на мечовете си, Светлината и огъня на лейди Джейна за това — обърна се към всички той.

— Артас — каза Джейна. — Може ли да поговорим насаме?

Те се отдалечиха малко, а мъжете започнаха да се почистват и съвземат от неописуемото си преживяване.

— Мисля, че знам какво ще кажеш — започна Артас. — Изпратиха те, за да разбереш дали заразата е свързана с магия. И започва да изглежда точно така. Некромантска магия.

Джейна кимна мълчаливо. Артас погледна към хората си.

— Дори не сме стигнали до главните села. Имам чувството, че ще срещнем още от тези… немъртви.

Джейна се намръщи.

— Имам чувството, че се прав.

След като задминаха разпръснатите стопанства, Джейна дръпна юздите и спря.

— Какво гледаш?

Артас се приближи и Джейна му посочи. Той проследи погледа й и видя силоза, стърчащ на един хълм.

— Хамбара ли?

Тя поклати глава.

— Не… земята около него.

Тя слезе от коня, коленичи и попипа почвата, загребвайки шепа суха пръст и изсъхнала трева. Тя я огледа, побутна едно малко насекомо, което беше свило шестте си крачета, посрещайки смъртта; после процеди пръстта през пръстите си, а лекият полъх на вятъра отнесе прахообразната почва.

— Сякаш земята около този хамбар… умира.

Артас погледна от ръката й към земята и осъзна, че е напълно права. На няколко метра зад него тревата беше зелена и свежа, а почвата явно все още бе богата и плодородна. Но под краката му и около хамбара тя беше мъртва, сякаш беше посред зима. Не… не като посред зима — тогава земята просто спи. Тогава си е жива, но спи и чака да се събуди, щом дойде пролетта.