Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 64

— По какво, по дяволите, стреляте?

— Гърмим проклетите скелети. Плъзнали са из цял’то селце.

Студени тръпки полазиха гръбнака на Артас. Сега вече ги видя — познатите фигури на немъртвите, които се тътреха по обичайния за тях начин право към тях.

— Огън! — извика водачът на джуджетата и няколко скелета се разхвърчаха на парчета във всички посоки.

— Явно можете да ми помогнете — каза Артас. — Трябва да унищожа един склад в края на селото.

Джуджето се обърна към него с широко отворени очи.

— Склад ли? — попита учудено то. — Нападат ни ходещи мъртъвци, а ти ме занима’аш с ня’къв склад?

Артас нямаше време за обяснения.

— Това, което е в склада, убива хората — сопна се той, посочвайки останките от скелетите. — И, когато умрат…

Очите на джуджето се разшириха още повече.

— Оу, се’а с’ванах. Момчета! Местим се. Ша помогнем на войската на тоя хубав младеж.

Джуджето се обърна към Артас.

— Между дру’ото, кой си ти, младежо?

Дори в момент на ужас, безцеремонният въпрос на джуджето го накара да се усмихне.

— Принц Артас Менетил. А вие сте?

Джуджето зяпна за миг, но бързо се съвзе.

— Даргал на Ваш’те услуги, Ваше Височество.

Артас не губи повече време в любезности, а се опита да успокои коня си и да последва вече придвижващия се отряд. Артас имаше кавалерийски кон, отгледан за битки. Нямаше никакъв проблем с него, когато се би с орките, но очевидно вонята на немъртвите дразнеше ноздрите му. Не можеше да го вини за това, но капризите му го караха да си спомни за голямото сърце и безстрашието на Инвинсибъл. Артас бързо се отърва от тази мисъл, която само го разсейваше. Трябваше да се съсредоточи, а не да тъгува за животното, по-мъртво от клатушкащите се трупове, които се разпадаха на части.

Джейна и хората му се строиха зад него, довършвайки онези, които оръдията пропускаха и другите, които се появяваха отстрани. Артас се изпълни с енергия и започна да размахва безпощадно чука си. Беше благодарен на навременната помощ на Даргал. Толкова много немъртви се появиха, че едва ли хората му щяха да могат да се справят с тях сами.

Обединените отряди на хора и джуджета напредваха бавно, но безжалостно към хамбара. С наближаването си редиците от немъртви се сгъстяваха, а когато и силозите се появиха в далечината, просто започнаха да извират отвсякъде. Артас скочи от злочестия си кон и се хвърли сред тях, размахвайки чука, който светеше със силата на Светлината.

След като първоначалният шок и ужас отминаха, Артас забеляза, че по-лесно убива такива чудовища, отколкото орки. Може би орките, както твърдеше Джейна, бяха като хората — живи същества. А тези неща не бяха нищо повече от трупове, които се движеха като марионетки, водени от някакъв извратен кукловод некромант. Сякаш наистина бяха кукли с отрязани конци и Артас се усмихна свирепо, помитайки с могъщото си оръжие две от тях наведнъж. Тези явно бяха мъртви отдавна — вонята им не беше толкова остра, а телата им бяха по-скоро съсухрени, отколкото гниещи. Няколко от тях, като тези от първата вълна, бяха просто скелети с остатъци от дрехи по тях или импровизирани брони, които потракваха върху кокалите им, докато се тътреха към Артас и хората му.