Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 63

Тук нямаше следа от живот.

Артас се загледа в хамбара, присвивайки синьозелените си очи.

— Какво може да е причинило такова нещо?

— Не съм сигурна. Напомня ми на това, което се случи с Тъмния портал и Прокълнатите земи. Когато порталът беше отворен, демоничните енергии, които изсмукаха живота от Дранор, се изляха в Азерот. И земята около портала…

— … умря — довърши Артас.

Изведнъж го осени идея.

— Джейна, може ли самото зърно да е заразено? Може ли да носи тази… тази демонична енергия?

Очите й се разшириха.

— Да се надяваме, че не.

Тя посочи към сандъците, които мъжете измъкваха от хамбара.

— Тези сандъци носят регионалния знак на Андорал, търговския център на северните градове. Ако зърното носи заразата, няма как да разберем колко села ще се заразят.

Тя почти прошепна думите. Изглеждаше бледа и премаляла. Той се вторачи в ръцете й — също побелели от мъртвата пръст по тях. Изведнъж страх прониза сърцето му и той сграбчи ръката й. Затвори очи и прошепна молитва. Изпълни се с топла светлина, която се разля от неговите в нейните ръце. Джейна го погледна объркана, после сведе поглед към ръцете си, скрити от ръкавиците му. Очите й се разшириха от ужас, след като осъзна, че явно се е спасила на косъм.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той й се усмихна още треперещ и после се провикна към хората си:

— Ръкавици! Всички да сложат ръкавици! Без изключения!

Капитанът му го чу, кимна и повтори заповедта. Повечето мъже бяха в пълна броня и вече бяха с ръкавици. Артас поклати глава, опитвайки се да прогони тревогата, която все още не го напускаше. Не усети никаква болест у Джейна. Слава на Светлината. Той притисна ръката й към устните си. Джейна се отдръпна, поруменя и се усмихна.

— Това беше глупаво. Не мислех.

— За твой късмет, аз мислех.

— Разменихме си ролите — каза тя шеговито, предлагайки му усмивка и целувка, за да смекчи иронията в шегата си.

* * *

Сега мисията вече беше ясна — да открият и унищожат колкото се може повече заразени хамбари. Задачата им бе улеснена на следващия ден, когато хората на Артас се натъкнаха на двама куел’дорейски жреци. Те също били усетили нещо нередно по тези земи и дошли да предложат лечителските си услуги. Оказаха и по-осезателна помощ — информираха Артас за склада в далечния край на селото, към което се беше запътил.

— Малко по-напред има някакви къщи, сър — каза Фалрик.

— Добре тогава — отговори той. — Да…

Чу се внезапен гърмеж и конят му подскочи подплашен.

— Какво по…

Той се загледа в посоката, откъдето дойде гърмежът. Дребни фигури, едва видими, но звукът не можеше да се сбърка.

— Това е оръдие. Хайде!

Артас укроти коня си, дръпна юздите и потегли в посока на звука. Щом наближи мястото, няколко джуджета се изправиха. Те се изненадаха да го видят, колкото се изненада от тях и той самият. Артас се завъртя леко и спря.