Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 59

— Готова съм.

Мъжете се засмяха и любезно приготвиха останалата част от вечерята — печен заек и плодове. Наляха си вино и изглеждаха като група приятели, събрани да се насладят на хубавата вечер, а не като отряд в бойна готовност, тръгнал да разследва смъртоносна зараза.

По-късно Джейна седна малко по-встрани от тях. Загледана в небето, на устните й играеше усмивка. Артас отиде при нея и й предложи още вино. Тя протегна чашата си, за да й налее и после отпи.

— Много добра реколта, Ваше Ви… Артас — каза тя.

— Една от привилегиите на принца — отвърна той.

Той изпъна дългите си крака, излегна се до нея, подпирайки глава с едната си ръка, с другата държеше чашата върху гърдите си и се загледа в небето.

— Какво мислиш, че ще открием?

— Не знам. Изпратиха ме да разбера. Но след като ми каза за орките, вече се чудя дали няма някаква връзка с демоните.

Той кимна в тъмното и осъзнавайки, че няма как да го е видяла, каза:

— Съгласен съм. Питам се дали не трябваше да вземем и жрец с нас.

Тя се обърна усмихната.

— Ти си паладин, Артас. Светлината работи чрез теб. Освен това боравиш с оръжие по-добре от всички други паладини, които съм виждала.

Той се усмихна доволно. Моментът се проточи и тъкмо когато той реши да се протегне към нея, тя скочи на крака и доизпи виното си.

— Късно е. Не знам за теб, но аз съм изтощена. Ще се видим сутринта. Лека нощ, Артас.

Но той не успя да заспи. Въртя се в постелята си, взира се в звездите и се сепваше при всеки звук тъкмо когато започваше да се унася. Не издържаше повече. Винаги е бил импулсивен и го знаеше, но по дяволите… Отметна одеялото си и се изправи. В лагера беше тихо. Тук нямаше никаква опасност и никой не стоеше на стража.

Тихичко Артас стана и отиде до мястото, където спеше Джейна. Коленичи до нея и отметна косата от лицето й.

— Джейна — прошепна той. — Събуди се.

Точно както в онази нощ преди много време, тя се събуди спокойно и замига към него с любопитство. Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

Тя склони глава усмихната, сякаш си спомняше същото.

— Какво приключение? — попита тя.

— Довери ми се.

— Винаги го правя, Артас.

Говориха си шепнешком и само дъхът им се виждаше в студения нощен въздух. Тя се беше подпряла на лакът, а той, имитирайки я, протегна другата си ръка и докосна лицето й. Тя не се отдръпна.

— Джейна… Мисля, че има причина отново да сме заедно.

Ето я — малката бръчица на челото й.

— Разбира се. Баща ти те изпрати, защото…

— Не, не, нещо повече от това. Сега работим заедно като екип. Ние… работим добре така.

Тя стоеше неподвижно. Той продължи да гали нежната извивка на лицето й.

— Аз… когато всичко свърши… може да… поговорим. Нали?

— За раздялата ни на Уинтър Вейл?

— Не, не за раздяла. За ново начало. Защото всичко ми се струва твърде незавършено без теб. Ти ме познаваш както никой друг, Джейна, и това ми липсва.

Дълго време Джейна мълча, после леко въздъхна и отпусна глава върху ръката му. Той потръпна, когато тя извъртя глава и целуна дланта му.

— Никога не успях да се откажа от теб, Артас — каза тя с радостен звън в гласа. — И да, и при мен всичко е незавършено. Липсваше ми толкова много.