Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 58

— Не можем да си позволим да поемаме рискове. Ако ни нападнат, хората ми имат заповед да ги избият до крак.

За момент Артас си спомни яростта, която го обзе, когато видя как водачът на орките отговори на предложението на Утър да се предадат. Двамата мъже, които бяха изпратени за преговорите, бяха убити, а конете им се върнаха сами с безмълвното жестоко послание. „Да отидем и да разгромим тези зверове!“ — беше извикал той, а оръжието, което получи като член на Сребърната ръка, ярко светеше. Щеше моментално да потегли, ако Утър не беше го спрял.

„Запомни, Артас — беше му казал със спокоен глас. — Ние сме паладини. Отмъщението не е част от това, което трябва да правим. Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките.“ Думите му някак си смекчиха гнева на Артас. Той стискаше зъби, гледайки как отвеждат изплашените коне на жестоко убитите мъже. Думите на Утър бяха мъдри, но Артас почувства, че е предал мъжете, които яздеха онези коне. Беше ги предал също както Инвинсибъл и сега те бяха мъртви също като него. Поемайки си дълбоко дъх, беше отвърнал: „Да, Утър.“ Хладнокръвието му беше възнаградено — Утър му възложи да води атаката. Но само да беше стигнал навреме, за да спаси онези хора.

Докосването на нежната ръка на Джейна го върна в реалността и без да се замисля, а просто по навик, сложи ръката си върху нейната. Тя се опита да се отдръпне и му се усмихна леко насила.

— Толкова много се радвам да те видя отново — каза изведнъж той.

Усмивката й се смекчи, стана истинска и тя стисна ръката му.

— Аз също, Ваше Височество. Между другото, благодаря, че в началото задържа хората си — усмивката й грейна. — И преди ти бях казала, че не съм малка крехка фигурка.

Той се изкикоти.

— Наистина не си, милейди. Ще се биеш редом с нас.

Тя въздъхна.

— Надявам се да няма битки, а само разузнаване. Но ще направя всичко необходимо. Както винаги.

Джейна издърпа ръката си. Артас прикри разочарованието си.

— Както всички ние.

— О, я престани. Аз съм Джейна.

— А аз съм Артас. Приятно ми е да се запознаем.

Тя го сръчка и двамата се засмяха и изведнъж стената между тях изчезна. Сърцето му се стопли, виждайки я отново близо до себе си. За пръв път двамата се изправяха срещу истинска опасност. Той беше объркан. Искаше да я предпази, но в същото време и да я остави да заблести със способностите си. Дали постъпваше правилно? Дали не беше твърде късно? Беше й казал, че не е готов и това беше така — по онова време наистина не беше готов за много неща. Но много неща се бяха променили от онази вечер на Уинтър Вейл. А други никога нямаше да се променят. През Артас преминаваха всякакви емоции, но той успя да прогони всички, освен една — чистата радост от нейното присъствие.

Малко преди да се здрачи си направиха лагер в едно сечище близо до пътя. Нямаше луна, само звездите проблясваха на абаносовото небе над тях. Джейна като на игра запали огън, сътвори вкусни хлебчета и напитки и обяви: