Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 46

— Всичко е наред, вече си отиде.

— Съжалявам. Май трябваше да ти кажа.

Гърдите му се свиха.

— Какво да ми кажеш? Джейна… да не би ти и той…

— Не! — отвърна моментално тя, повдигайки очи към него. — Не, но… мисля, че той искаше. Просто… той е добър и могъщ магьосник. И принц. Но не е… — гласът й заглъхна.

— Не е какво?

Думите му прозвучаха по-остро, отколкото искаше. Кейл беше толкова много неща, които Артас не беше — по-голям, по-изтънчен, опитен, мощен и почти невъобразимо физически перфектен. Той усети как ревността се заражда в него — като студен, стегнат възел. Ако Кейл се беше появил отново в онзи момент, Артас сигурно щеше да го предизвика.

Джейна се усмихна топло, а бръчицата на челото й се уголеми.

— Не е теб.

Леденият възел се стопи както зимата отстъпва пред топлината на пролетта. Артас я придърпа към себе си и я целуна отново.

Кой изобщо се интересуваше от мнението на скучния елфски принц?

* * *

До края на годината не се случи почти нищо съществено. След лятото дойде хладна есен, а после зима. Оплакванията от високите разходи за затворите се увеличиха, но и Теренас, и Артас го очакваха. Артас продължи да тренира с Утър. Възрастния мъж твърдо настояваше, че молитвата и медитацията са не по-малко важни от овладяването на бойните техники. „Да, трябва да сме способни да премахнем врага — казваше той. — Но трябва също да можем да лекуваме себе си и приятелите си.“

Артас си спомни за Инвинсибъл. Дойдеше ли зимата, винаги се сещаше за него, а думите на Утър само му напомниха за пореден път нещото, което смяташе за най-големия провал в живота си. Само ако беше започнал обучението си по-рано, прекрасният бял жребец щеше да е жив. Той така и не каза на никого какво всъщност се случи в онзи снежен ден. Всички вярваха, че е било инцидент. В това се опитваше да повярва и самият Артас. Той никога не беше искал да нарани Инвинсибъл. Толкова обичаше коня си, че по-скоро щеше да нарани себе си. И, ако беше започнал да се обучава за паладин по-рано, както Вариан беше започнал да се обучава за воин, сигурно щеше да може да спаси Инвинсибъл. Артас се закле, че повече никога няма да допусне подобно нещо. Щеше да направи всичко необходимо, за да не се окаже неподготвен, безсилен или неспособен да се справи.

Зимата свърши и пролетта отново дойде в Тирисфал Глейдс. Дойде и Джейна Праудмуър. В очите на Артас тя изглеждаше красива, свежа и нужна, като ново цветче на пробуждащо се дърво. Беше дошла да му помага за празника Ноубългардън — най-големия пролетен празник в Лордерон и Стормуинд. Артас с радост разбра, че това да стои до късно, да пийва вино и да пълни яйца с бонбони се оказа не толкова скучно, колкото беше очаквал, благодарение на компанията на Джейна. Тя старателно пълнеше яйцата и ги подреждаше, а на челото й се очертаваше любимата му бръчица — той беше виждал такава само на нейното чело.

Макар че все още нямаше официално признание, Артас и Джейна знаеха, че родителите им са разговаряли и безгласно са се съгласили двамата да продължат да се ухажват. Все по-често Артас, вече спечелил сърцата на хората си, беше изпращан на официални събития като представител на Лордерон, вместо Утър или Теренас. С времето Утър ставаше все по-вглъбен в духовния аспект на Светлината, а Теренас избягваше да пътува. „Когато си млад, е много вълнуващо да яздиш с дни и да спиш под звездите — беше казал на Артас. — Но когато станеш на моите години, ездата е приятна само за кратка разходка, а звездите изглеждат достатъчно близо и зад прозореца.“