Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 168

Синьозелените очи на момчето просветнаха и то се усмихна боязливо на другото си аз. Цветът на лицето му се възвърна и пред очите на Артас някои гнойни рани по кожата му изчезнаха.

— Сега разбираш. Въпреки всичко, Артас, ти не ме изостави.

Сълзи на надежда изпълниха очите и гласа му и, макар по-силно от преди, то трепереше от вълнение.

— Трябва да има причина. Артас Менетил… колкото и зло да си причинил, в теб все още има добро. Ако нямаше… аз нямаше да съществувам, дори и в съня ти.

Момчето слезе от стола и бавно се приближи до Рицаря на смъртта. Артас се изправи. За един миг те се гледаха един друг — момчето и мъжът, в който се беше превърнало. Момчето протегна ръце, сякаш беше живо дете, което иска да бъде вдигнато и прегърнато от любящия си баща.

— Не трябва да е твърде късно — каза тихо то.

— Не — отвърна Артас, прехласнат от момчето. — Не трябва.

Той погали бузата му, прокара ръка под брадичката му, повдигна грейналото му лице и се усмихна в собствените си очи.

— Но вече е.

Фростморн падна. Момчето нададе вой. Беше вой на изненада, предателство и болка… воят на вятъра отвън… И за миг Артас го видя да стои със забито в гърдите му острие, което беше голямо почти колкото него… И почувства последния трепет от разкаяние, поглеждайки в собствените си очи. И момчето изчезна. Това, което остана от него, беше горчивият, пронизващ вятър, който прочистваше измъчената земя.

И чувството беше… прекрасно. Едва след като момчето умря, Артас успя да осъзнае какво бреме е било за него това последно упорито късче човечност. Сега се чувстваше лек, мощен и пречистен. Пречистен до блясък, какъвто скоро щеше да бъде Азерот. Цялата му слабост, мекушавост, всичко, което го беше карало да се двоуми или да се съмнява в себе си… вече го нямаше.

Останаха само Артас, Фростморн, който пееше доволен, че е погълнал последната частица от душата му… и оркът, чието лице се беше изкривило от победоносен смях.

— Да! — възклика оркът, смеейки се маниакално. — Знаех си, че ще направиш този избор. Толкова дълго се беше борил с последните капки доброта и човечност в теб, но вече всичко свърши. Момчето те задържаше, но сега си свободен.

Нер’зул стана. Макар и с тяло на стар орк, той се движеше с лекотата на младеж.

— Ние сме едно, Артас. Заедно ние сме Крал-лич. Няма повече Нер’зул, няма повече Артас — има едно-единствено величествено същество. С моето знание можем…

Очите му се разшириха, когато острието го прониза.

Артас пристъпи напред, забивайки светещия и жаден Фростморн все по-дълбоко в привидението от съня му, което някога е било Нер’зул, после Крал-лич и скоро нямаше да бъде нищо… абсолютно нищо. Той обхвана с ръка тялото на орка и доближи устни до ухото му — толкова съкровен жест, колкото беше и щеше да бъде отнемането на нечий живот.

— Не — прошепна Артас. — Няма ние. Никой не ми казва какво да правя. Ти ми даде всичко, от което се нуждая… Сега силата е моя и само моя. Сега има само едно аз. Аз съм Крал-лич. Готов съм.

Оркът потрепна в ръцете му, ужасен от предателството… и изчезна.