Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 167

Още един образ — драконови скелети разрушават град, който Артас никога не беше виждал преди… горещо и сухо място, пълно с орки. И… да, да, сега самият Стормуинд е атакуван от немъртвите дракони… нерубиани… не, не, не нерубианите на Ануб’арак, а други — техни роднини, да. Тези са пустинна раса. На тях служат огромни същества с големи кучешки глави, изваяни от обсидиан, които крачеха върху блестящи жълти посеви.

Появи се и символ, който Артас познаваше… „Л“-то на Лордерон, пронизано от меч, но изрисувано в червено, а не в синьо. Символът се промени, превърна се в червен пламък на бял фон. Пламъкът сякаш оживя и погълна всичко около себе си, разкривайки друга гледка — сребърните води на…

Море… Нещо се движи точно под повърхността на водата. Отначало е гладка, после изведнъж започва да се разпенва и вълнува като при буря, но времето е ясно. Ужасен звук, който Артас бегло оприличи на смях, гръмна в ушите му, заедно с крясъците на цял един свят, който бива изтръгнат от мястото му, за да види дневна светлина за пръв път от безброй векове…

Зелено… всичко в зелено — неясни и кошмарни, уродливи образи, танцуващи в крайчеца на съзнанието на Артас… но изчезват бързо, преди той да успее да ги разпознае.

Проблесна друг образ, но изчезна твърде бързо… еленови рога? Елен? Човек? Не можа да разбере. Около него се усещаше надежда, но някакви сили се опитваха да го унищожат…

Сега планините оживяват, започват с гигантски стъпки да мачкат всичко, което стои на пътя им. С всяка гигантска крачка светът потреперва.

Фростморн. Това поне му беше много познато. Мечът се превърташе, сякаш Артас го беше хвърлил във въздуха. Към него се понесе втори меч — дълъг, елегантен и мощен, с вграден символ на череп до върха на страховитото острие. Едно име… Ашбрингър — меч, но и нещо повече от меч, също като Фростморн. Двата меча се преследват…

Артас примигна и поклати глава. Образите — разбъркани, хаотични, окуражителни и смущаващи… изчезнаха.

Оркът се подсмихна и изрисувания на лицето му бял череп отново се разтегли. Навремето се е наричал Нер’зул и е имал дарбата да вижда всичко. Артас не се съмняваше, че всичко, което беше видял, макар да не го бе разбрал напълно, наистина щеше да се случи.

— Още толкова много — повтори оркът. — Но само ако продължиш неотклонно да вървиш по този път.

Бавно Рицарят на смъртта обърна белокосата си глава към момчето. Болното дете срещна погледа му с изумително ясни очи и за миг Артас почувства някакво вълнение. Въпреки всичко… момчето нямаше да умре. А това означаваше… Момчето се усмихна леко и като че болестта му поотмина, а Артас се чудеше какво да каже.

— Ти си… мен. И двамата сте… мен. Но ти… — гласът му беше мек, изпълнен с изненада и несигурност. — Ти си малкото пламъче, което гори в мен и се бори с леда. Ти си последната капка човечност… състрадание, способност да обичам, да тъжа… да страдам. Ти си любовта ми към Джейна, любовта ми към баща ми… към всичко, което навремето бях. Някак си Фростморн ми беше отнел всичко. Опитах се да те загърбя… но не успях. Аз… не мога.