Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 161

— О, да. Видях как се счупва на две под удара на Фростморн, миг преди да убия баща ти.

Артас беше физически по-силен и енергията на Крал-лич изпълваше тялото му. С яростен вик той отблъсна Кейл’тас и го накара да загуби равновесие. Магьосникът бързо се съвзе и с почти танцова стъпка зае нова позиция, замахвайки с Фело’мелорн, без да откъсва очи от Артас.

— Е, открих го и го поправих.

— Поправените мечове имат слаби места, елфе.

Артас започна да го обикаля, търсейки уязвимото му място.

Кейл’тас се засмя.

— Човешките мечове може би, но не и елфските. Не и когато са поправени с магия, омраза и изгаряща нужда от мъст. Не, Артас. Фело’мелорн е по-силен от всякога, както и аз… както и всички син’дорейци. Ние сме по-силни, защото бяхме пречупени… Сега сме по-силни и имаме цел. А целта ни е да видим падението ти.

Атаката беше внезапна. В един момент Кейл стоеше и говореше, а в следващия Артас се бореше за живота си.

Фростморн се срещна с Фело’мелорн и… Проклетият елф беше прав — острието издържаше. Артас отскочи назад, финтира и засили Фростморн в помитащ удар. Кейл отскочи, завъртя се и контрира със сила и ярост, която изненада Артас. Той беше отблъснат назад с една стъпка, после две… и изведнъж се спъна и падна. Кейл изръмжа и се хвърли, готов да нанесе смъртоносния си удар. Но Артас помнеше тренировките с Мурадин и любимият номер на джуджето изведнъж проблесна в съзнанието му. Той сви крака и изрита Кейл’тас с всичка сила. Магьосникът изпъшка и падна в снега. Задъхан, Рицарят на смъртта скочи на крака, хвана Фростморн с двете си ръце и го стовари надолу. Някак си Фело’мелорн се оказа под него и остриетата отново се сблъскаха. В очите на Кейл’тас гореше омраза. Но Артас беше по-силен в близък бой, по-силен и с по-мощно оръжие, макар Кейл да се радваше, че е поправил Фело’мелорн. Бавно и неумолимо, както Артас знаеше, че ще стане, Фростморн се доближаваше до оголеното гърло на Кейл’тас.

— … Тя те мрази — прошепна Кейл.

Артас изрева и очите му се премрежиха от гняв, докато забиваше меча си с всичка сила… дълбоко в снега и замръзналата земя. Но Кейл’тас вече го нямаше.

— Страхливец! — извика Артас, макар да знаеше, че принцът няма да го чуе.

Проклетникът отново се беше телепортирал в последния миг. Гневът, който обзе Артас, застрашаваше да замъгли преценката му и той бързо го прогони. Беше глупаво да позволи на Кейл’тас да го дразни толкова. Проклета да си, Джейна. Дори сега продължаваш да ме преследваш.

— Инвинсибъл, при мен! — извика той и осъзна, че гласът му трепери.

Кейл’тас не беше мъртъв, но поне нямаше повече да му се пречка, а това беше достатъчно засега. Артас завъртя кокалестия си кон и отново се хвърли към бойното поле, към тронната зала на господаря си.