Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 162

Преминаваше сред скупчените като рояци насекоми вражески елфи и ги посичаше, а след това ги съживяваше и ги насочваше към събратята им. Вълната от немъртви беше неудържима и безмилостна. Снегът в подножието на кулата беше размекнат и пропит с кръв.

Артас се огледа около себе си и видя няколко сражаващи се групички. Кървави елфи… но без следа от господаря им. Къде беше Илидън?

С крайчеца на окото си Артас долови суматоха и бързо раздвижване. Обърна се и тихо изръмжа под носа си. Още един Властелин на ужаса. Беше с гръб към него, с разперени черни криле и копита, забити в снега.

Артас вдигна Фростморн.

— Вече съм убивал такива като теб, Властелине — озъби се той. — Обърни се, ако смееш или се върни в Ада, страхлив демон!

Фигурата бавно се обърна. Огромни рога украсяваха главата й. Устните й се изкривиха в усмивка. Две зелени точки блестяха на мястото на очите, скрити под черна превръзка.

— Здравей, Артас.

Дълбок и страховит глас — променен, но не толкова, колкото самото тяло на калдорееца. Беше същото бледо лавандуловосиньо, със същите татуировки и символи, но краката, крилете, рогата… Артас веднага разбра какво се е случило. Затова, значи, Илидън е станал толкова силен.

— Променил си се, Илидън. Явно Черепът на Гул’дан не те е харесал съвсем.

Илидън отметна рогатата си глава. Зловещ, силен смях прогърмя.

— Напротив, никога не съм се чувствал по-добре. Всъщност май трябва да ти благодаря за сегашния си вид, Артас.

— Благодари ми като отстъпиш, тогава.

Изведнъж гласът на Артас стана студен и загуби хумора си.

— Замръзналият трон е мой, демоне. Отстъпи. Напусни този свят и повече не се връщай. Върнеш ли се, ще те чакам.

— И двамата имаме господари, момче. Моят иска да разруша Замръзналия трон. Явно вече не сме на една страна — отвърна Илидън и вдигна оръжието, което Артас вече познаваше.

Мощните му ръце с остри черни нокти стиснаха здраво дръжката и демонът го завъртя грациозно и с измамна непринуденост. Артас усети лека несигурност. Тъкмо беше завършил битката си с Кейл’тас и макар да беше надвил елфа, който като истински страхливец беше успял да се телепортира в последния момент, вече започна да изпитва лека умора. В изражението на Илидън нямаше и следа от изтощение.

Елфът се усмихна още по-доволно, забелязвайки смущението на врага си. Позволи си още миг, в който необичайно майсторски развъртя демоничното си оръжие, после зае позиция и се приготви за двубой.

— Да го направим! Войските ти или ще бъдат разбити на парчета, или ще допълнят армията ми.

Артас вдигна Фростморн. Руните му блеснаха и от дръжката му се появи мъгла. Зад превръзката очите на Илидън — много по-ярки и наситенозелени, отколкото ги помнеше — се свиха при вида на руническия меч. Не само демонично измененият калдореец имаше мощно оръжие.

— Всичко ще свърши — по единия или другия начин.

— Съмнявам се — изръмжа Илидън. — По-силен съм, отколкото можеш да си представиш, а господарят ми е създателят на твоя. Хайде, пионка такава, ще премахна слугата, преди да залича жалкия ти…