Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 13

И тъкмо той беше видял как бъдещият крал на Лордерон си представя, че се бие с орки и захвърля меча си през стаята. Артас усети как цялото му тяло плувна в пот и бузите му поруменяха, но се опита да се овладее:

— Ъм… Посланик… аз тъкмо…

Джуджето се покашля и отвърна поглед.

— Търся б’ща ти, момче. Мо’еш ли ме насочи? В т’ва проклето място има твърде мно’о завои.

Артас посочи с очи стълбището от лявата му страна и погледа как джуджето се отдалечава. Не си казаха нищо повече. Артас никога досега не се беше чувствал толкова посрамен. Очите му се напълниха със сълзи от гняв и той запримига силно, за да ги спре. Побягна от залата, без дори да си направи труда да прибере дървения меч.

Десет минути по-късно вече беше свободен, измъкна се от конюшнята и препусна на изток към хълмовете на Тирисфал Глейдс. Беше повел два коня — нежния, стар, петнистосив Трухарт, който яздеше и двегодишния Инвинсибъл, вързан с тренировъчен повод.

Момчето почувства връзката помежду им още в мига, щом очите им се срещнаха, малко след като жребчето се роди. Оттогава Артас знаеше, че това ще бъде неговият кон, приятел и велик жребец с огромно сърце. Той щеше да бъде част от него колкото… не, дори повече, отколкото бронята и оръжието му.

Добре гледани, породисти коне като този можеха да доживеят над двайсет години. Той беше конят, който щеше както елегантно да носи Артас на церемонии, така и вярно да му служи за всекидневна езда. Той не беше боен кон. Той беше от друга порода, която служеше само за специални случаи в специални моменти. За битка щеше да има друг кон. Но Инвинсибъл щеше, а и вече беше част от живота му.

Първоначално сивите козина, грива и опашка на жребеца бяха станали бели като снега, който покриваше земята в онзи ден. Този цвят беше рядкост сред конете на Балнир, които никога не бяха чисто „бели“, а по-скоро светлосиви. Артас си мислеше за имена като Сноуфол или Старлайт, но накрая последва неофициалната традиция на Лордеронските рицари и избра за име на жребеца си дума, означаваща качество. Конят на Утър се казваше Стедфаст, а този на Теренас — Кърейджъс. Неговият пък беше Инвинсибъл.

Артас отчаяно тръпнеше да язди Инвинсибъл, но конярят го беше предупредил, че на двегодишния кон му трябва поне още една година, за да стане за езда.

— На две е още бебе — беше му казал той. — Още расте, костите му се формират. Бъдете търпелив, Ваше Височество. Още една година чакане не е толкова много за кон, който ще Ви служи добре поне двайсет занапред.

Но чакането си беше много. Твърде много. Артас погледна назад през рамо към кончето. То нетърпеливо очакваше тромавия галоп, на който явно единствено бе способен Трухарт. За разлика от по-стария кон, двегодишното жребче се движеше, сякаш се носеше по въздуха без никакво усилие. Ушите му се заостряха напред и ноздрите му се разширяваха при мириса на поляна. Бистрите му очи сякаш казваха: „Хайде, Артас… За това съм роден. Една езда не би ми навредила. Само малко галоп и ще се върнем в конюшнята, сякаш нищо не е било.“