Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 12

Не след дълго Дуумхамър отново беше заловен, но този път го тикнаха в затворнически лагер. Когато избяга и от там, Алиансът колективно затаи дъх в очакване на нова атака. Но такава не последва. Или Дуумхамър беше мъртъв, или все пак бяха успели да прекършат бойния му дух.

Изминаха две години и ето че Тъмният Портал, през който Ордата за пръв път беше навлязла в Азерот и който Алиансът затвори след Втората Война, щеше отново да бъде отворен. А може би вече беше отворен. Артас не беше сигурен, защото никой не си правеше труда да споделя нищо с него. Нищо, че един ден той щеше да бъде крал.

Беше хубав ден — слънчев, ясен и топъл. Една част от него искаше да бъде навън с новия си кон. Беше го кръстил Инвинсибъл — същото конче, което видя как се ражда в онзи зимен ден преди две години. Може би по-късно. Сега стъпките му го отведоха в тренировъчната зала, където се упражняваше с Вариан и където Вариан го беше оскърбил. Обидата със сигурност не беше умишлена, но не спираше да го гложди. Вече цели две години.

Артас отиде до поставката за дървени мечове и взе един. На единадесет той преживя това, което гувернантката му наричаше „растежен изблик“ — поне така го нарече последния път, когато я видя. Тогава тя заплака, прегърна го и го нарече „истински млад мъж“, който вече няма нужда от гувернантка. Малкият меч, с който тренираше, когато беше на девет, беше детски меч. Артас наистина беше истински млад мъж, висок близо 1,80 м и вероятно щеше да израсте още повече, съдейки по родителите му. Той вдигна меча, размаха го няколко пъти и изведнъж се усмихна широко.

Стисна здраво меча и се засили към една от старите брони. „Хей!“ — извика той, представяйки си, че тя е едно от отвратителните зелени чудовища, които бяха трън в задника на баща му от доста време насам. Изправи се в цял ръст пред него, и насочи върха на меча към гърлото на бронята.

„Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!“

О, но орките не разбираха от предаване или чест. Те бяха просто зверове. Затова и този „орк“ отказа да коленичи и да му окаже чест.

„Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!“

Артас атакува, както се беше научил от Вариан. Не директно към бронята, която беше твърде стара и ценна, но точно отстрани. Удар, блок, рязко навеждане, замах към средата на тялото, после завъртане и…

Артас остана изумен — мечът като че оживя и полетя през залата. Удари се шумно в мраморния под, хлъзна се и след кратък стържещ звук бавно се завъртя и спря.

— По дяволите!

Момчето погледна към вратата и съзря лицето на Мурадин Бронзбиърд.

Мурадин беше посланикът на джуджетата в Лордерон. Брат на крал Магни Бронзбиърд и любимец на двора, заради своя добродушен, но сериозен подход към всичко — от хубавата бира и сладкишите до държавните дела. Освен това имаше слава на силен воин — ловък и безпощаден в битка.