Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 123

— Напред — каза Рицарят на смъртта.

* * *

Рейнджърите се бяха оттеглили в селото Феабрийз. Щом първоначалният им шок отмина, тамошните елфи веднага се заловиха да им помагат — погрижиха се за ранените, предложиха оръжията и уменията си. Силванас заповяда на тези, които не можеха да се бият, да тръгнат незабавно към Силвърмуун.

— Не вземайте нищо със себе си — каза тя.

Една елфа кимна и побърза да изкачи рампата към горния етаж.

— Но в стаите ни горе…

Силванас се завъртя с блеснали очи.

— Не разбирате ли? Мъртвите идват за нас! Те не се уморяват, не се забавят и добавят нашите жертви към армията си! Успяхме само да ги забавим и то не за дълго! Съберете семействата си и тръгвайте!

Елфата като че се изненада от резкия тон на рейнджър-генерала, но се подчини. Набързо събра семейството си и всички поеха надолу по пътя към столицата.

Артас нямаше дълго време да седи на едно място. Силванас обходи с поглед ранените. Никой от тях не трябваше да остава тук. И те трябваше да се евакуират в Силвърмуун. А що се отнася до малкото останали живи и здрави, от тях тя трябваше да поиска още повече. Може би всичко, което имаха. Те, както и тя, се бяха заклели да защитават народа си. Сега беше дошъл моментът да го сторят.

Наблизо, между Елрендар и Силвърмуун, имаше кула. Странно, но беше сигурна, че Артас ще намери начин да продължи марша си. Да продължи да оставя виолетово-черни белези по земята й. Кулата щеше да е удобно място за защита. Рампите бяха тесни и не позволяваха струпване на немъртви, което преди се беше оказало пагубно, а и имаше няколко етажа, всички открити. Заедно със стрелците си тя можеше да успее да нанесе тежки поражения, преди…

Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун, си пое дъх, за да се успокои и плисна малко вода на лицето си. После пи дълго от живителната течност и се изправи, за да подготви ранените за това, което без съмнение щеше да бъде последната им битка.

* * *

Едва не закъсняха. Докато рейнджърите се изкачваха по кулата, която щеше да бъде техният бастион, въздухът — преди сладък и свеж, сега беше напоен с противната смрад от разложение. Над тях се носеха стрелци върху дракондори. Огромните създания, в златисти и червени цветове, изпъваха недоволно юздите със змийските си глави. Те също усещаха смъртта и това ги дразнеше. Тези красиви зверове никога досега не бяха подлагани на подобно гнусно изпитание. Един от ездачите размени знаци със Силванас.

— Немъртвите са били забелязани — уведоми спокойно тя воините си.

Всички кимнаха.

— По местата. Бързо!

Като добре смазана джуджешка машина те се подчиниха. Ездачите на дракондори се спуснаха на юг към наближаващата армия. Отряд стрелци и воини за близък бой също се втурнаха напред като първа отбранителна линия. Най-добрите стрелци се изкачиха по извитите рампи на кулата, а останалите се подредиха около основата й.