Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 122

След известно време обаче успяха да пресекат реката. Докато обмисляше решението, нещо се беше загнездило в съзнанието му, някакво дразнещо чувство, което не можеше да разбере. Ядосан, той го пренебрегна и заповяда на няколко от най-верните си воини да построят нов мост… мост от гниеща плът. Десетки от тях нагазиха във водата и просто налягаха там — един върху друг, пласт върху пласт, докато стана възможно месохвъргачките, катапултите и требушетите да преминат отгоре им.

Някои немъртви, разбира се, вече не ставаха за нищо друго, тъй като телата им бяха твърде потрошени или разкъсани до неузнаваемост. Артас почти милосърдно ги освободи от служба, дарявайки ги с истинска смърт. Труповете им щяха да отровят реката, а това си беше допълнително оръжие.

Артас обаче не можеше да премине лесно. Инвинсибъл с готовност се хвърли във водата, което точно по средата на пътя напомни на Артас за смъртоносния скок, когато се подхлъзна на ледените скали точно толкова самоотвержено, колкото и сега. Споменът го връхлетя толкова неочаквано, че за миг дъхът му спря от чувството на болка и вина.

Но то отмина почти моментално, както се беше появило. Сега вече беше по-добре. Вече не беше емоционално разбито дете, раздирано от вина и срам, което плачеше в снега и вдигаше меча си, за да прониже сърцето на верния си приятел. Не, нито пък Инвинсибъл беше просто живо същество, което можеше да бъде наранено. Сега и двамата бяха много по-силни. По-мощни. Инвинсибъл щеше да му служи вечно и вярно, както винаги. Нямаше да чувства жажда, глад, болка или умора. И Артас щеше да взема всичко, което и когато си пожелаеше. Нямаше го вече мълчаливото несъгласие на баща му, нямаше го мъмренето на прекалено религиозния Утър. Нямаше ги вече подозрителните погледи на Джейна, онази нейна бръчица, която се появяваше, когато… Джейна…

Артас тръсна рязко глава. Джейна беше получила шанс да се присъедини към него. И му беше отказала. Беше го отхвърлила, макар да се беше заклела никога да не го прави. Нищо не й дължеше. Сега само Крал-лич можеше да му нарежда. Новата посока на мислите му го успокои и Артас се усмихна, потупа изпъкналия гръбнак на немъртвия си приятел, а в отговор на това той поклати кокалестата си глава. Със сигурност красивата и своенравна елфа — рейнджър-генерал — беше тази, която го разконцентрира и го накара да се усъмни, макар и за миг, в правотата на избора си. Тя също получи своя шанс. Артас беше дошъл с една-единствена цел — да заличи Куел’Талас и цялото му население. Ако не му се бяха противопоставили, щеше да ги остави да умрат. Не той, а нейният остър език и дръзко отношение щяха да доведат до гибелта на народа й.

Водата се процеждаше през местата, където се съединяваха частите на бронята му и попиваше по бричовете, ризата и бойната му туника. Целият подгизна и започна да замръзва, но не усещаше нищо. След миг Инвинсибъл се засили напред и скочи върху отсрещния бряг. Последните месохвъргачки също се дотъркаляха до сушата, а труповете, които успяха да се изправят, се потътриха след тях. Другите останаха да лежат на място, а около тях се плискаше чистата речна вода.