Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 119

— Опитах се да ти кажа — извика той, а гласът му се издигна високо над тътена на битката. — Ти ще ми осигуриш нови попълнения…

Той повтори жеста си и още едно тяло се раздвижи и изправи, следвайки движението на ръката му. Тялото беше слабо и мускулесто, с дълга черна коса, вързана на опашка… с тъмна кожа и заострени уши. От раните по гърлото му все още се стичаше кръв, а главата се клатеше нестабилно, като че пораженията върху врата му бяха прекалено сериозни, за да я държат изправена. Мъртвите очи, които преди бяха сини като лятно небе, се спряха върху Силванас. И после бавно се насочи към нея. Беше Вор’атил.

В този момент тя усети как портата под краката й леко се разтърси. Убийството и съживяването на същества, които трябваше да си останат мъртви, беше отвлякло вниманието й и тя не беше забелязала кога машините на Артас се бяха строили за обсада. Създанията с размери на огри, които бяха съшити от различни части на трупове, също обстрелваха портата. Паякообразните същества им помагаха.

После се чу звук от меко цопване и Силванас се покри с мокри пръски от… нещо. За част от секундата съзнанието й отказа да приеме това, което видя с очите си, но после се окопити.

Артас не само съживяваше труповете на падналите елфи, той мяташе телата им… или части от телата им вместо муниции… по Силванас.

Тя преглътна тежко и издаде заповед, която няколко минути преди това не беше и помисляла, че може да изрече.

— Шинду фала на! Оттеглете се към втората порта! Оттеглете се!

Тези, които бяха оцелели — оскъден брой, но поне все още живи и борещи се под командването й — моментално се подчиниха. Те събраха ранените и ги понесоха на рамене с пребледнели, облети в пот лица, които изразяваха същия насила сдържан ужас, който беше изписан и на нейното лице. Елфите побягнаха. Друго не им оставаше. Това не беше организирано, синхронизирано военно отстъпление, а чисто бягство за спасение. Силванас тичаше заедно с другите, носейки ранен на раменете си, а мислите в главата й препускаха.

Зад гърба й се разнесе нечуваният звук от пропукването на портите и рева на немъртвите, които отбелязваха победата си. Сърцето й щеше да се пръсне от болка.

Беше успял… но как? Как?

Гласът му — силен и звучен, и примесен с нещо тъмно и зловещо, отекна над шума.

— Елфската порта падна! Напред, воини! Напред към победа!

За Силванас като че ли най-ужасното и страшно нещо в този злокобен вик беше… радостта, която излъчваше.

Тя хвана ръкава на младия елф, който тичаше до нея.

— Тел’кор! — извика му тя. — Бягай към платото на Слънчевия извор. Кажи им какво видя тук. Кажи им… да се подготвят.

Тел’кор беше още млад и не успя да прикрие искрата на разочарованието, която проблесна по красивите му черти. Той искаше да остане и да се бие, но разбра и наведе златната си глава. Силванас се поколеба.