Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 117

Тя потрепери и се опита да се съсредоточи. Немъртвите, които се подчиняваха на Артас, просто стояха и чакаха заповедите му. Човеците-некроманти, помисли си Силванас и усети как се изпълва с отвращение, бяха заети със създаването на чудовища, които да служат като постови. Те не можеха и да си помислят за поражение. Арогантността им щеше да ги погуби.

Тя чакаше и гледаше, докато стрелците й заеха позициите си. Предупредена от Келмарин, тя беше свикала две трети от рейнджърите си. Беше твърдо убедена, че Артас няма да успее да премине през елфските магически порти, които закрилят Куел’Талас. Имаше прекалено много неща, които не знаеше за тях, за да го стори. Но все пак… и тя не беше вярвала на много неща, които сега виждаше с очите си. По-добре да премахне заплахата тук и сега.

Тя се обърна към Шелдаръс и Вор’атил. Те уловиха погледа й и кимнаха. Бяха готови. Силванас копнееше просто да атакува и да повали врага без предупреждение, но честта й не го позволяваше. После нямаше да бъде възпята като защитилата родната земя с подмолни средства рейнджър-генерал Силванас Уиндранър.

— За Куел’Талас — прошепна тя и се изправи.

— Не сте добре дошли тук! — извика тя със силен и мелодичен глас.

Артас обърна коня си. Силванас за миг съжали горкото създание.

Той се завъртя и се вгледа в нея внимателно. Некромантите замлъкнаха, обръщайки се към господаря си в очакване на команда.

— Аз съм Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун. Съветвам ви да си вървите веднага.

Устните на Артас — бяха сиви, забеляза тя, сиви устни върху бяло лице на човек, който някак си личеше, че е още жив — се изкривиха в усмивка. Той явно се развесели.

— Ти си тази, която ще си върви, Силванас — отвърна Артас, умишлено пропускайки да назове титлата й.

Гласът му щеше да прозвучи като приятен баритон, ако не беше съпроводен с… нещо. Нещо, което накара дори нейното сърце да потрепне за миг. Тя се стегна и се опита да запази самообладание.

— Самата смърт е дошла за земята ви.

Сините й очи се свиха.

— Постарайте се добре — предизвика го тя. — Портата към вътрешното кралство е защитена от мощни заклинания. Няма да преминете.

Тя приготви първата си стрела, което беше знак за атака. След миг десетки стрели внезапно изсвистяха във въздуха. Силванас се беше прицелила в човека… или този, който е бил човек… или принц и изстрелът й беше точен, както винаги. Стрелата полетя към незащитената глава на Артас. Но в мига преди да попадне в целта, се появи синьобяло проблясване.

Силванас зяпна. По-бързо, отколкото тя можеше да си представи, Артас беше извадил меча си със светещи в синьо и бяло руни и беше разцепил стрелата на две. Той се усмихна широко и й смигна.

— На оръжие, воини мои, избийте ги всичките, за да могат да служат на мен и господаря ми! — извика Артас.

Гласът му отекна с онзи странен силен грохот. Тя изръмжа и отново се прицели. Но той вече се движеше, немъртвият кон го носеше с неестествена бързина и тя осъзна, че тези ужасяващи войски нападат.