Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 118

Те наближаваха рейнджърите и за миг й заприличаха на рояци насекоми, напълно слети в безмозъчно единство. Стрелците бяха инструктирани първо да премахнат живите, а после с огнени стрели да преминат към неживите. Първият залп от стрели попадна до почти всеки некромант. Вторият изпрати десетки огнени стрели по ходещите трупове. Но въпреки че започнаха да падат, някои почти напълно изсъхнали, други мокри и гниещи, истинската им бройка започна да се разкрива на вълни пред очите й.

Някак си успяха да се пръснат по почти отвесните стени от земя и камък, където бяха позициите на рейнджърите. За щастие, някои от тях бяха твърде разложени, за да стигнат надалеч и загнилите им крайници се разпадаха, спирайки по-нататъшните им опити за движение. Но това не ги спираше напълно. Те продължаваха да напредват към рейнджърите, които вече трябваше да захвърлят лъковете и да хванат мечовете си. Бяха опитни воини, разбира се, обучени за ръкопашен бой. Можеха да се бият с врагове, които да бъдат забавени от загуба на кръв или крайник, но тези…

Мъртви ръце, по-скоро с нокти вместо пръсти, се протегнаха към Шелдаръс. С намръщено лице червенокосият рейнджър се сражаваше яростно, а устните й се движеха от викове, които Силванас не можеше да чуе. Но немъртвите я наобиколиха, притиснаха я и Силванас усети дълбока болка, виждайки как Шелдаръс изчезва в ръцете им.

Фокусирана към дълга си и без да се замисля, тя опъна тетивата и стреля. С крайчеца на окото си видя едно от страховитите крилати същества, със сива като камък кожа, да профучава на няколко метра от нея. Прилепоподобното му лице се озъби в усмивка, когато се спусна, сграбчи Вор’атил и го понесе във въздуха, сякаш откъсваше зрял плод от дърво. Ноктите му се вдълбаха в раменете му и върху Силванас попаднаха пръски кръв, докато съществото се издигаше в небето с трофея си.

Вор’атил се съпротивляваше в лапите на звяра и успя да напипа и извади камата си. Силванас отмести поглед от немъртвите под нея и се прицели в чудовището горе. Стрелата й полетя точно към шията му, но отскочи, без да го нарани. Съществото отметна глава и се озъби, вече загубило желание за игрички с Вор’атил. Вдигна ръка и разряза с нокът гърлото на разузнавача, после го захвърли небрежно и се понесе в търсене на следващата си жертва.

С безмълвна печал Силванас гледаше как безжизненото тяло на приятеля й пада на земята върху купчината мъртви некроманти, свалени по-рано от рейнджърите й.

И после зяпна. Некромантите се размърдаха. От телата им стърчаха стрели, на някои от тях проблясваха дори десетки… но те пак се движеха.

— Не — прошепна тя, погнусена.

Ужасеният й поглед попадна върху Артас. Принцът се взираше в нея с онази проклета злорада усмивка. Едната му силна бронирана ръка стискаше руническия меч, другата беше вдигната в приканващ жест и Силванас видя как още един убит човек се размърда, изправи се и извади стрелата от окото си, сякаш махаше прашинка от дрехата си. Войската на Артас не даде нито една жертва от атаката й. Всеки, който паднеше убит, биваше съживен от черна магия. Артас забеляза озарението и гнева в очите й и усмивката му прерасна в злорад смях.