Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 115

Артас погледна към паякообразните същества и потръпна с отвращение.

— Чудесно. И как?

— Ами те се възпротивиха на този, на когото ние служим. Той ги превърна в немъртви заедно с господаря им Ануб’арак и сега те са тук, за да те следват, принц Артас. Да служат в негова чест и в твоя също.

— Немъртви паяци… — зачуди се Артас.

Бяха огромни, отвратителни и смъртоносни. Движеха се бързо и се смесиха с труповете, духовете и гигантските парчетии.

— За да се бият с елфите в Куел’Талас.

Този Крал-лич, който и да беше той, явно имаше усет към драматизма.

Приближаването на Артас, разбира се, не остана незабелязано. Елфите бяха известни с опитните си разузнавачи. Повече от вероятно беше, че преди Артас да успее да ги види, те вече щяха да го очакват. Но това не беше важно. Събралата се войска беше достигнала внушителни размери и нямаше съмнение, че въпреки нервните предупреждения на Кел’Тузад, Артас щеше да влезе в чудната вечна земя и бързо да стигне до Слънчевия извор.

Бяха хванали пленник — млад жрец, който в опита си да се защити, без да иска беше издал малко важна информация, от която Артас щеше мъдро да се възползва. Освен това, заловиха и друг елф, който, за разлика от жреца, с готовност предаде народа и земята си в замяна на силата, която Артас и Крал-лич му обещаха.

Рицарят на смъртта остана изумен от лекотата, с която елфският магьосник се предаде. Остана не само изумен, но и объркан. Преди хората обичаха Артас, а също и баща му. Той се радваше на топлото одобрение от страна на поданиците си. Беше си направил труда да запомни имената им и да слуша семейните им истории. Искаше да го обичат. И те го обичаха и му бяха верни, както капитан Фалрик.

Но Артас трябваше да приеме, че елфските водачи също обичаха народа си. И както Артас вярваше, те също би трябвало да вярват, че поданиците им са лоялни към тях. А в същото време един от магьосниците им беше предал хората си срещу простото обещание за сила, от простата съблазън са власт. Смъртните бяха подкупни. Смъртните можеха да бъдат използвани или купени.

Артас обърна поглед към новата си армия и се усмихна. Да… така беше по-добре. С тези, които не можеха да сторят друго, освен да му се подчинят, въпросът за вярност изобщо не стоеше.

* * *

— Истина е — каза задъхано разузнавачът. — Всичко е вярно.

Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун, добре познаваше този елф. Информацията на Келмарин винаги беше точна и подробна. Тя слушаше без желание да повярва, но и без да смее да се усъмни. Разбира се, всички бяха чули слуховете за някаква зараза, която била плъзнала по човешките земи. Но куел’дорейските елфи смятаха, че са в безопасност в родината си. През вековете бяха устоявали на атаките на дракони, орки и тролове. Със сигурност това, което се случваше в човешките земи, нямаше да стигне до тях.

Само че грешаха.