Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 107

— Това явно не е толкова ефикасно като…

Отхвърленият потрепери. За миг се олюля, изправи се тежко, но силно отслабналото му тяло не издържа и той се строполи на земята. Всички отстъпиха назад. Силванас остана възхитена, с леко отворена уста.

— От еднакво количество ли? — попита тя Фаранел.

Човешкото момиче изстена веднъж и остана неподвижно с отворени очи. Алхимикът кимна доволно.

— Точно така — отвърна той. — Както знаете, ние сме доста…

Немъртвият се сгърчи, кожата му се разкъса от рани, от които бликна черна кръв и слуз… и после също остана неподвижен.

— … доволни от резултатите.

— Наистина — каза Силванас.

Не й беше лесно да скрие възторга си и „доволни“ беше доста меко казано.

— Зараза, която убива както хора, така и немъртви. Очевидно засяга и моя народ, който също е немъртъв.

Силванас го изгледа с блеснали сребърни очи.

— Трябва да се погрижим това нещо да не попадне в погрешни ръце. Последствията могат да бъдат… унищожителни.

Той преглътна шумно.

— Да, милейди, наистина е така.

Когато се върна в кралските си покои, тя възвърна сериозното си изражение. В главата й се въртяха мисли за хиляди неща, но основното нещо, изгарящо ярко и бурно като сламения човек, който палеше на всеки ХалоусЕнд, беше едно.

Най-сетне, Артас, ти ще платиш за това, което извърши. Човеците, които превърна в себеподобни, ще бъдат избити. Пълчищата ти ще бъдат спрени. Повече няма да можеш да се криеш зад армията си от безмозъчни немъртви марионетки. А ние ще те удостоим със същата милост и състрадание, които ти ни показа.

Въпреки непоклатимия й самоконтрол, по устните й пробягна усмивка.

Седемнадесет

Яхнал скелета на верния си Инвинсибъл, Артас яздеше замислен към Андорал. Каква ирония само — точно този, който беше убил некроманта Кел’Тузад, сега беше изпратен да го съживи.

Фростморн продължаваше да му нашепва, въпреки че Артас нямаше нужда гласът на меча или на Крал-лич, както искаше да бъде наричан, да му вдъхва увереност. Нямаше връщане назад. Нито пък имаше желание за това.

След завладяването на Столицата Артас се беше уединил като странстващ паладин, но в тъмната му версия. Беше кръстосал земята си на шир и на длъж, водейки новите си поданици от град в град и пръскайки ги сред местното население. Сега му се струваше, че името, с което ги беше назовал Кел’Тузад — „немъртвия бич“ — беше много подходящо. Някои отцепнически групи на духовенството се самобичуваха, за да прочистват порочността си. Пълчищата на Артас бяха бичът, с който той щеше да прочисти земята от живите. Той беше престъпил границата между два свята — донякъде беше жив, но тихият шепот на Крал-лич го зовеше като Рицар на смъртта, а изчезването на цвета от косата, кожата и очите му беше явен знак, че това е повече от титла. Не беше сигурен, но и не го интересуваше. Той беше избран от Крал-лич, Немъртвите пълчища му се подчиняваха и по някакъв странен и непонятен начин беше започнал да чувства особена загриженост към тях.