Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 100

През него премина студ, разтърси ръцете му, обхвана цялото му тяло и проникна в сърцето му. За миг усети болка и леко се стресна, но после изведнъж всичко беше наред. Всичко беше наред. Фростморн му принадлежеше и той принадлежеше на него. Гласът му говореше, шептеше в съзнанието му, сякаш винаги е бил там.

С радостен вик той вдигна оръжието, взрян в него с възхищение и гордост. Сега щеше да оправи всичко… той, Артас Менетил и славния Фростморн, който вече беше такава част от него, каквато бяха умът му, сърцето му и дъхът му… и той внимателно слушаше тайните, които му разкриваше.

Шестнадесет

Артас и хората му дотичаха до лагера и видяха, че битката не е приключила. Броят на войниците му беше намалял, но нямаше трупове. Той и не очакваше да види такива. Загиналите се съживяваха като врагове под командването на Властелина на ужаса.

Фалрик, с броня, цялата покрита с кръв и гной, го видя и се провикна:

— Принц Артас! Направихме каквото можахме и… Къде е Мурадин? Не можем да удържаме повече.

— Мурадин е мъртъв — каза Артас.

Студената, но утешителна същност на меча явно отслабна и сърцето му се изпълни с болка. Мурадин беше платил цената… но щеше да си струва, ако успееше да повали Мал’Ганис. Джуджето щеше да се съгласи, ако знаеше всичко, ако разбираше както Артас разбираше. Хората на Мурадин бяха поразени, но продължиха да обстрелват немъртвите, които също не спираха да прииждат към тях.

— Смъртта му не беше напразна. Горе главата, капитане. Врагът няма да устои дълго на силата на Фростморн!

Всички се загледаха с невярващи очи, а Артас се хвърли в тълпата. Мислеше, че се е сражавал добре с благословения си чук, който сега лежеше изоставен и забравен в ледената гробница, където беше затворен Фростморн, но… Жертвите, които посичаше с меча, бяха несравнимо повече. Артас усещаше Фростморн все повече като свое продължение, а не като оръжие. Той бързо влезе в ритъм и започна да посича немъртвите, които се струпваха като стръкове жито пред косата на жътваря. В ръцете си държеше най-балансираното и перфектно оръжие. Един удар и раменете на създанието останаха без глава. Втори помитащ удар и около Артас се разхвърчаха костите на някакъв скелет. Следващ удар повали трети немъртъв. Около Артас се трупаха тела, докато той си проправяше път през немъртвите. В един момент, докато се оглеждаше за следващата си жертва, той видя как Фалрик се е загледал в него. На познатото му лице беше изписано благоговение, но също така и шок… и ужас? Сигурно заради гледката на клането. Фростморн просто пееше в ръцете му.

Вятърът се усили и започна да вали силен сняг на парцали. Фростморн явно беше съгласен, тъй като снеговалежът по никакъв начин не пречеше на Артас. Отново и отново острието улучваше целта си и все повече немъртви затрупваха земята. Накрая робите около него свършиха. Дойде време за господаря им.

— Мал’Ганис, страхливецо! — провикна се Артас.

Дори гласът му звучеше по различен начин в собствените му уши и се носеше леко по свистящия вятър.