Читать «Дневната война» онлайн - страница 442

— Няма значение. И двамата знаем, че ще го сториш.

Джардир кимна.

— Иневера. Но бих изслушал съвета ти.

Абан въздъхна.

— Ще ми се пар’чинът никога да не те бе предизвиквал. Ще ми се да бе приел съвета ми към него, да бе избягал до края на Ала. В очите му видях, че иска да се изправи срещу теб, Домин Шарум или не. Ако ще е тъй, нека схватката да е само между вас, без неизброими хиляди от двете страни на клането.

— Затова имаме Домин Шарум — рече Джардир. — Когато съкровените ни желания не се сбъднат. Ще отида и ще се сражавам с пар’чина с всички сили, както и той с мен. Един от нас ще излезе жив и на плещите му ще легнат човешките съдбини. Нека Еверам избере кой да бъде.

Иневера лежеше в покоите им и го чакаше. Откакто се бяха помирили преди няколко седмици, никога не прекарваха нощите разделени. Останалите му съпруги се надпреварваха за вниманието му, но властта на Иневера над тях бе абсолютна и никоя не смееше да пристъпи в постелята му неканена.

Джардир усещаше любовта и сластта, които съпругата му излъчваше, и се подготви. Надяваше се да му прости.

— Пар’чинът е жив — рече той, без да се замисли, и остави думите да увиснат между тях.

Иневера се надигна моментално и цялата топлина и изкусителност в аурата ѝ се изгубиха.

— Това е невъзможно. Каза ми, че си го улучил с копието си между очите.

Джардир кимна.

— Да, с тъпия край на копието. Когато го изхвърлихме на дюните, беше жив.

— Бил е какво?! — Последната дума бе толкова свиреп крясък, че Джардир се почуди дали хората, които приглушаваха звуците от покоите им, не са се спукали. Тя се надигна плавно с безизразен поглед, разширила ноздри, дръпнала устна нагоре. Яростта в аурата и бе ужасяваща, като пейзаж оттатък ръба на нийската бездна.

— Казах ти, че няма да убия приятеля си — каза Джардир. — Взех му копието, но се смилих над пар’чина и го оставих сам, да посрещне нощта и да умре прав като шарум в лапите на алагаите.

— Смилил си се? Заровете, Ахман. Заровете показаха, че няма да заемеш мястото си, докато той не загине. С колко хиляди живота ще платим за тази „милост“?

— Да заема мястото си? — попита Джардир. Думите разбудиха някакъв спомен и той се разрови из ума си с помощта на короната. — Разбира се. Пар’чинът е.

— Моля?

— Когато ми каза, че само аз имам потенциала да съм Избавителя, излъга ме. Мислех, че криеш някой наследник, но е бил пар’чинът, нали? Заровете заповядали ли са изобщо да го убия, или си била ти?

Нямаше нужда тя да отваря уста, за да си проличи истината.

— Няма значение — рече той. — Жив е и ме предизвика на Домин Шарум. Вече приех.

— Полудял ли си? — изфуча Иневера. — Приел си, без дори да хвърля заровете?

— Бездната ги взела твоите зарове! — отсече Джардир. — Това е иневера. Или съм Избавителя, или не съм. Алагай хората не са по-различни от тефтерите на Абан, инструменти за догадки.

Иневера просъска и Джардир разбра, че е прекалил. Тя нерядко го лъжеше за значението им, но в сърцето ѝ заровете бяха гласът на Еверам.