Читать «Дневната война» онлайн - страница 441

— Това, приятелю, е причината да си кхафит.

— Защо? — попита Абан. — Защото не гледам на всяка дума на Каджи като на повеля Еверамова? Сега си Шар’Дама Ка, Ахман, и те познавам от много години. Ти си гениален мъж, но си казал и направил много глупости за цялото това време.

Подобни думи щяха да му струват живота в съвета, но Ахман виждаше, че приятелят му говореше от сърце, и не можеше да го вини.

— Не претендирам за божествено безпогрешие, Абан, нито за себе си, нито за Каджи. А ти си кхафит, защото не можеш да разбереш, че няма значение какви са причините за законите на Каджи. От значение е само да се подчиняваш и да служиш. Да жертваш.

Посочи напитката в ръката на Абан.

— Еверам няма да ме прокълне в бездната на Ний, ако изпия това, нито пък Каджи ще се завърти в гроба. Но да помниш урока за поражението при Руск, си струва лишението от коузи, точно както да помниш предателството на полубрата на Каджи, си струва свинското, колкото и крехко и сладко да ми го описваш.

Абан го погледна за миг, сви рамене и отново отпи.

— Пар’чинът е мъжът, когото познавах, но и не е. И за миг не усетих, че възнамерява да ме нарани или да позволи това, но беше… смущаващо.

— Значи, мълвите са верни? — попита Джардир. — Защитил е плътта си с мастило?

Абан кимна.

— Така както ти си защитил своята с белези.

Джардир поклати глава.

— Моите защити са от моята собствена плът. Не съм сквернил храма на тялото си с…

— Моля те — прекъсна го Абан с вдигната ръка, докато с другата разтриваше слепоочието си. — Достатъчно ме боли главата.

После продължи:

— Пар’чинът не е пожалил и лицето си, както ти си сторил, но пък никога не е бил красавец като теб. Предполагам, че дори дамаджата си има граници на… саможертвата.

Джардир стисна челюсти.

— Днес съм извънредно толерантен към теб, Абан, но си имам граници.

Аурата на Абан се смрази и той се поклони, доколкото успя, без да се надига.

— Моите извинения, приятелю. Не исках да нагрубя нито теб, нито твоята дживах ка.

Джардир кимна и махна с ръка, с което темата приключи.

— Някога ми каза, че ако един от нас е Избавителя, то това е пар’чинът. Още ли мислиш така?

— Не знам дали изобщо има Избавител. — Абан отново отпи. — Но съм гледал в очите хиляди души по време на пазарлък за стока, за надмощие. Само двама бяха истински, верни на думите си. Единият беше пар’чинът, другият, Ахман, си ти. Преди десет години хората ни бяха разединени. Не можеха да контролират дори собствения ни град. Могъщи воини, да, но и глупаци. Харчеха, харчеха и никога не печелеха. Намалявахме, жените нямаха никакви права, кхафитите бяха по-нисши от хлебарките. — Вдигна чашката си с коузи. — Това струваше главата на човек.

Отпи и продължи:

— Може да си откраднал трона, но и му донесе разум и мъдрост. Вдъхнови хората ни, обедини ги. Нахрани гладните. Даде на жените и на кхафитите техен собствен път към славата. Народът ни ти дължи премного. Дали пар’чинът би сторил същото? Кой знае?

Джардир се намръщи.

— А какво би направил Абан без капчицата чест и с чашката коузи? Има ли полза да се бия с пар’чина?