Читать «Дневната война» онлайн - страница 427

Хвърли тежка кожена торба върху корема на воина, който ридаеше от болка.

— Отнеси това на дамаджата.

Джардир последва Иневера надолу по извитите стълби, водещи от личните им покои към Подземния дворец. Никога не му се бе налагало да ходи там — повече от двайсет и пет години не се бе крил от нощта — и бе леко удивен, докато слизаха. Защитената светлина осветяваше пътя им, но Джардир имаше нужда само от коронния си взор. Виждаше евнусите съгледвачи, спотаени по ъглите, също толкова лесно, колкото под слънцето. Аурите им светеха чисти, напълно верни на жена му. Това го остави доволен. Нейната безопасност бе по-важна от всичко.

Тя го водеше по лъкатушещи тунели, наскоро изсечени в скалата, както и през още няколко врати, тъй че дори евнусите останаха зад тях. Накрая стигнаха до малка стаичка, където на възглавници по пода седяха мъж и жена и пиеха чай.

Иневера затвори вратата зад тях, а двамата срещу им бързо станаха. Жената приличаше на обикновена дал’тинга, обгърната с черни роби, които криеха всичко освен очите и ръцете ѝ. Мъжът бе в кафявото на кхафит и се подпря на един бастун, докато се надигаше. Аурата му рязко изчезваше от едното коляно надолу.

Хром е, отбеляза Джардир наум, без да се налага да пита кои са. Аурите им му казваха всичко, но позволи на Иневера да ги представи.

— Почитаеми съпруже — рече тя. — Моля, нека ти представя баща си, Касаад асу Касаад ам’Дамадж ам’Каджи и неговата дживах ка, майка ми Манвах.

Джардир се поклони ниско.

— Майко, Татко, радвам се най-после да се запознаем.

Двойката се поклони.

— Честта е наша, Избавителю — рече Манвах.

— Една майка няма нужда да крие лицето си, когато е сама със съпруга си и децата си — рече Джардир. Манвах кимна и махна качулката и воала си. Джардир се усмихна — много от чертите, които така обичаше, личаха в лицето на жената. — Виждам откъде е взела дамаджата легендарната си хубост.

Манвах сведе учтиво поглед, но не бе наистина поласкана, макар комплиментът да бе искрен. Аурата ѝ бе остра, съсредоточена. Джардир можеше да долови колко се гордее с дъщеря си и колко я уважава Иневера. Въпреки това в помещението се усещаше и смут. Носеше се из аурите и на тримата, плетеница от гняв, страх, срам и обич, която се удвояваше и утрояваше, като центърът на всичко бе Касаад.

Той се взря дълбоко в аурата на своя тъст кхафит. Тялото му бе покрито с белезите на воин, но раната в коляното не бе от зъби или нокти на алагай. Беше равномерна, прецизна.

— Някога си бил шарум — догади той, — но не си изгубил крака си в битка. — Думите му предизвикаха рязка промяна в аурата на мъжа, която даде на Джардир още информация. — Изгубил си черното заради престъпление. Кракът ти е бил отрязан за наказание.

— Как знаеш… — започна Иневера.

Джардир разчете и вълните от емоция, които я свързваха с баща ѝ.

— Заради престъпление, за което дъщеря ти и майка ѝ копнеят да ти простят, но не смеят. Какво е било?

В аурите на Иневера и Манвах лумна шок, но при Касаад се виждаше и с просто око. Беше пребледнял, а по лицето му се стичаше пот. Той се облегна на бастуна си и се отпусна на колене, опитвайки се междувременно да запази някакво достойнство, след това сложи дланите си пред себе си и притисна чело към дебелия килим.