Читать «Дневната война» онлайн - страница 421

Не за пръв път Абан благодари на Еверам, задето го е оставил сакат кхафит, а не воин.

Нагласи камилската си патерица в по-удобна позиция, докато приятелят му изнасяше речта, която двамата толкова внимателно бяха планирали. Макар често да стоеше на подиума, за да съветва господаря си, бяха се разбрали за този декрет Абан да остане на пода, така че никой да не заподозре намесата му. Ахман, така или иначе, щеше да спечели своето, но духовниците много по-бързо биха се подчинили, ако си мислеха, че плановете идваха от Шар’Дама Ка, а не от безгръбначен кхафит.

Мислят, че аз съм безгръбначният, но мога да ги карам да танцуват като кукли. Беше свел почтително глава, но умееше да вижда много с периферията си, наблюдавайки духовниците.

— Ала не бива да ни обзема самодоволство — продължаваше Ахман. — Завръщането на синовете на Алагай Ка дава началото на Шарак Ка, а Шарак Ка не може да бъде спечелена, докато не приключи Шарак Слънце. Алагаите не могат да разбият защитите ни, но могат да ги изтощят, да изгарят нивите ни, да избиват добитъка ни, докато станем твърде слаби, за да се бием — а северняците се готвят да воюват срещу нас на другия фронт. За да спечелим и двете войни, трябва да продължим да се разрастваме, да наложим законите на Евджаха над северните градове един по един, да направим слуги от мъжете им, да използваме ресурсите им като свои.

Дамаджи Алеверак кимна.

— Дневната война трябва да бъде спечелена, а в Дара на Еверам само губим време.

— Съгласен съм — каза Ашан. Ужким говореше от името на съвета, но всички знаеха, че е кукла на Ахман. Алеверак бе най-старият и най-почитан дамаджи, единственият, който се беше сражавал с Ахман за Черепния трон, и единственият, оживял след това. Всички отстъпваха пред него и думите му притежаваха огромна тежест.

Затова Ахман, който се бе срещнал с тях лично предишния ден, нареди Алеверак да говори пръв, а Ашан — след него.

Ахман тропна с копието си на подиума.

— Нападаме Лактън след два месеца.

Тук започваше ролята на Абан — той събра вежди и сви устни.

— Мръщиш се, кхафит — каза Ахман. — Нима се усъмняваш в мъдростта на плана ми?

Всички обърнаха глави към Абан и той се престори, че се свива от страх пред погледите им. Несъмнено всички се молеха да каже някоя глупост, която да му струва благоразположението на Шар’Дама Ка.

Абан трябваше да признае, че подобни опасения бяха реални. Знаеше прекрасно, че ако някога открито изгуби благоволението на Ахман, всеки човек в помещението — а какво оставаше за дамаджата — щеше незабавно да се опита да го контролира или да го убие.

— Мъдростта на Избавителя е много по-голяма от моята — рече Абан, като добави нужната доза хленч в тона си. — Ала силите ти едва покриват земите, които вече си завладял. Цената…

— Не слушай страхливите брътвежи на този свинеядец кхафит, Татко — намеси се рязко Джаян. — Той възрази и срещу атаката ти по Дара на Еверам.

Останалите дамаджи закимаха.

Свинеядец кхафит е тавтология, малоумнико, помисли си Абан. Кхафит значеше буквално „свинеядец“, защото Евджахът забраняваше да се консумира свинско, но бедните кхафити не можеха да си позволят друго месо. Устната на Абан трепна недоловимо, когато потисна порива да му се надсмее. Никой в тази зала нямаше никаква представа какво пропуска. Прасетата бяха толкова вкусни животни, отказани на всички само защото полубратът на Каджи преди три хиляди години отровил прасенце и го сервирал на трапезата му. Легендарната издръжливост на Каджи се бе преборила със смъртта, но той — навярно след някой особено критичен момент върху нощното гърне — обявил свинското за нечисто и забранил на безбройни поколения глупаци крехкото вкусно месо на тези животни.