Читать «Дневната война» онлайн - страница 420

А сега знаеше и отговора на въпроса, привлякъл ги изначално към повърхността. Бойните защити бяха открити наново насред южните пясъци.

Северният Обединител е откраднал част от силата ни, но сега му имам мярата, помисли той към останалите. Той не умее нищо, което да не умеем и ние. Просто трябва да намерим правилната примамка.

Никой Ум не би бил толкова глупав, та да напусне големите си защити, помисли един от двамата.

Този има глупост за неколцина, увери го Съпругът. Не е толкова еволюирал, колкото си мисли, а и ни е отвел до източника на въстанието. Изпрати образ на изгубения град на последния Обединител.

През следващия цикъл трябва да отидем там и да превърнем всеки останал камък в прах, помисли Съпругът. Сам ще сера на трупа на Обединителя заради всички беди, които ни е причинил.

Останалите дадоха съгласието си и Съпругът срещна погледите им безмилостно, като им разкри цялата си сила.

Отворете умовете си за мен, нареди им. Не би посмял да поиска подобно нещо в двора на Умовете, но тези князе знаеха отлично, че никога няма да го видят отново, ако не се подчинят, а и съдбата бе по-добра от това той да погълне съзнанията им. Двамата едновременно свалиха защитата си и позволиха Съпругът да прерови спомените им от последните три нощи.

През първата нощ се намираха в контакт със събрата си, когато се появи Наследникът с проклетата си корона и заби свирепото си оръжие в гърдите на княза.

Докато преживяваше наново спомена, Съпругът почувства тръпка на страх. Севернякът бе силен, ала не по-силен от повечето слабоволеви князе. Наследникът бе сторил това, от което Съпругът се боеше най-силно — бе отключил пълната сила на артефактите.

Бе се превърнал в Ловец на Умове, подобно на спаружения труп в пустинята.

Колцина от събратята на Съпруга бяха паднали в краката на онзи? Самата Кралица още не бе излюпена тогава, ала той бе жив. Бе почти дете, слаб, и оцеляваше повече с късмет, отколкото с лукавство, ала добре помнеше ужаса, пропил се в двора на Умовете.

Съпругът освободи останалите с кимване и им позволи да избягат от повърхността, преди да събере мимиците си и да поеме и той по магическите потоци обратно към Ядрото.

Наследникът трябваше да загине бързо, преди да започне династия.

Двайсет и девета глава

Евнух

333 г. СЗ

— Взех мярата на алагайските князе — рече Ахман — и отсъдих, силата им не достига.

Посочи в основата на подиума. Завесите бяха спуснати, а в стаята горяха само маслени лампи, за да може да покаже главата на княза демон, набучена там. Бе наредил на Абан да наеме майстори, които да зазидат прозорците за постоянно.

Съветниците му се бяха изредили да се взират в огромните изпъкнали черни очи на врага си, като всеки скриваше отвращението си зад насилена подигравателност.

Абан не можеше да ги вини. Демонът не бе изобщо толкова едър или пълен със зъби и нокти като много от събратята си, но неестественият му поглед можеше да смути всекиго. Високата му конусовидна глава, остатъчни рогца и почти нежни черти не бяха тези на безмозъчен убиец. Това тук някога бе мислило. Бе планирало.