Читать «Кървавата река» онлайн - страница 150

После направо се развика:

— Само ние имаме сила победим подземни хора! Ние помага на онези, кои подчинява се… кои съпротивлява се или кои иска предаде нас — убива! Съпротива глупав! Хиляди тревна маймуна умре за всеки един майстор на желязо, кой падне! — Той хвърли медальона към Рейджинг-Бул. — Пази това за ваш старейшини!

Бул хвана медальона и се поклони. Под погледите на джапите Стив и Кадилак му помогнаха да изтегли лодката във водата. Дет-Уиш все още лежеше, но беше жив и устните му вече не бяха сини. Стив ги намокри с малко вода.

— Ще се оправиш ли?

Дет-Уиш разтри гърлото си, кимна и се опита да се изправи.

Стив го спря.

— Полежи още малко. Бул ще те закара у дома. Съжалявам за това, което стана, но ти ще имаш възможност да си го върнеш не тези мръсници. Обещавам ти. — После нагази във водата и отиде при Рейджинг-Бул, който седеше на носа на лодката. Медальонът висеше на шията му. Стив целуна два пръста и ги сложи върху изписаното съобщение. — Дай го на Клиъруотър.

Бул кимна и вдигна греблото. Стив и Кадилак пренесоха Дет-Уиш в лодката, избутаха я във водата, после излязоха на брега и загледаха как тя се насочи към слънцето — блед златнооранжев диск, който ставаше все по-голям, докато се спускаше към водата.

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Не виждам защо не — каза Кадилак. — Фактически сега, когато не са в ръцете на тоя луд, шансовете им са значително по-добри. — Той погледна през рамо и видя Уантанабе да се изкачва по трапа, следван от Курабаши и войниците. — Ще ми се да мога да кажа същото за нашите. Трябва да сме били луди, за да мислим, че можем да успеем.

Стив отговори със сух смях.

— Преди малко ти беше този, който ме уверяваше, че ще успеем. Ще го направим. Уантанабе просто се опитва да ни покаже кой командва. Може да стане малко гаден, но няма да извърши нищо драстично. Твърде много е свързан с това. Доколкото знае, ние може би сме ключова част в тази операция. Но не е сигурен. Затова е нервен. Единственото, което трябва да правим, е да избягваме да го дразним.

— И как ще постигнем това?

— Като не му казваме, нито вършим нещо, което да създава у него впечатление, че той е абсолютен глупак.

Кадилак настръхна.

— Да не искаш да кажеш, че Дет-Уиш едва не беше убит заради нещо, което казах?

— Слушай, радвам се, че един от нас каза нещо. Моят мозък просто беше изключил.

— Точно така. Като разбрах това, реших, че казаното от мен е твърде умно.

— Дори половината от него беше прекалено умно. Но не това, което каза, а начинът, по който го каза. Хайде, Кади. И двамата сме си имали работа с джапи. Знаеш какво чувстват към надменните мюти. Отсега нататък ще действаме умно и ще се правим на глупаци. Разбрахме ли се?

Кадилак въздъхна тежко.

— Щом казваш, Брикман. Последното нещо, което искам, е друг спор. Ти води, аз ще те следвам…

Като се движеше близко до източния бряг на езеро Ми-шига, грамадният кораб с колела, командван от Рюку Каваниши, се отправи на юг към Бей-танаба, последния от петте предни поста, разположени предишната година. Плъзгащите се по повърхността лъчи на изгряващото слънце превърнаха спокойната вода от лявата страна в одеяло от ковано злато, докато от дясната тъмната сянка на многоетажната надпалубна надстройка се простираше далеч към централната област на Плейнфолк — тяхната крайна цел.