Читать «Облачен воин» онлайн - страница 55

— Колко далече бяха, когато ги видяхте? — попита Мистър Сноу мечките, когато те се изправиха пред набързо събралите се старейшини.

— На два дни тичане — отговори Мак-Трак, водачът на ловната хайка.

— Значи ли това, че желязната змия идва? — попита Кадилак. Той седеше на определеното му място до среброкосия летописец. С изключение на онези мечки, които бяха на предните защитни постове на селището, се бе събрало цялото племе.

Мистър Сноу кимна.

— Да, това е предсказано от Небесните гласове. Облачните воини търсят най-добрия път, по който да мине змията. — Той замълча, после добави навъсено. — И нас.

Наклякалите мюти зашептяха благоговейно.

— Не трябва ли да избягаме? — попита Лонг-Туут, старейшина на племето.

Мистър Сноу поклати глава.

— Не можем да изпреварим облачните воини. Те могат да се издигат над планините като орли и да виждат надалеч като тях. Но можем да скрием колибите си. Трябва да преместим селището в гората, която е на четири стрели от мястото, където се намираме.

Мютите не обичаха горите — предпочитаха да спят под открито небе.

— Там е тъмно — каза един воин, Хърши-Бар. — Бил съм на това място. Дърветата са толкова нагъсто, че клоните ти натискат главата. Няма да можем да дишаме.

— Тъмнината ще ни скрие — каза Мистър Сноу. — И е добре, че дърветата са нагъсто. Желязната змия няма да може да влезе. Страхът от гласовете на гората стяга гърдите ти. Трябва да преодолееш този страх. Направи зелените духове свои приятели и гората ще те подслони и защити. И скоро ще видиш, че можеш да дишаш леко, като на ясен планински връх.

Старейшините приеха съвета на Мистър Сноу, извикаха воините М’Кол от постовете на върха на хълма, племето бързо събра колибите си от кожа и пръти, уви гърнетата и другата покъщнина в рогозки, изплетени от трева, и натовари всичко на колове за носене — носеха ги на рамене по четирима души, като закрита носилка. За два часа двехилядното племе М’Кол беше подредено в две дълги редици с мечки в началото, средата и края на колоната. Ролинг-Стоун, някога велик воин, вече застаряващ, но все още чевръст, даде команда за тръгване; племето тръгна в тръс, после разшири крачка и премина на ход с големи скокове, с каквито се движеха мютите при поход. На края на колоната мечки влачеха клони, за да прикрият следите, оставени от двете редици бегълци.

Когато селището беше изградено отново на една малка просека на неколкостотин метра навътре от южния край на гората, племето се събра и накляка около старейшините, скупчено в различни групи; воините мечки — мъжете над четиринадесет години; жените вълчици — жени воини от същата възрастова група, които при опасност можеха да се бият заедно с мечките, но главната им задача беше отбрана на селището; малките деца от двата пола между шест и четиринадесет години с техните водачи на групи; кърмачките, с деца до пет години; и старейшините на племето — всички над петдесет години. Всички — с изключение на най-малките, които носеха на ръце — бяха вървели сами. Всички над петдесет, които не можеха да вървят, се оставяха да умрат. На езика на мютите, когато се кажеше за някого „без крака“, означаваше, че той е мъртъв или почти мъртъв.