Читать «Облачен воин» онлайн - страница 57

Хок-Уинд скочи и викна:

— Ние не се страхуваме да умрем! Но ако трябва да целунем острото желязо, трябва да го направим над телата на подземни хора.

— Хей-ай! — изреваха воините.

Кадилак стана.

— Моят брат мечка говори с мъдростта на велик воин. Ние трябва да защитим нашите територии от онези, които не са ни подали приятелска ръка, но ако убием онези, които сме направили наши братя по душа, няма да сме по-добри от червеите, които ядат мъртви. Плейнфолк ще стане като пепел, разпръсната по четирите краища на празна земя.

Кадилак седна. Мистър Сноу кимна одобрително.

— Добре казано. Ако това стане, дори силата на Талисмана не може да ни събере отново. Нашата територия е свещена, но ние винаги трябва да помним, че Плейнфолк са братя под небето. Дори онези, които са кал в нашите усти, един ден ще застанат на наша страна срещу подземните хора.

— Това са добри думи — каза Ролинг-Стоун, главният старейшина. — Да се надяваме, че този ден ще дойде.

— Но не и преди да сме напълнили стълбовете си за глави! — извика Конвой от задната редица на струпаните воини.

— Хей-яа! — отговориха воините сред силен смях.

— Всичките ще дъвчете кост преди луната да скрие лицето си — каза Мистър Сноу. — И ако Мо-Таун, нашата майка, не пие от потоците на вашия живот, стълбовете ви ще тежат от глави на подземни хора.

— Хей-яа! — извикаха мечките.

Ролинг-Стоун погледна тревожно другите старейшини на племето и попита:

— Това съвет на Небесните гласове ли е?

— Небесните гласове ни съветват да сме предпазливи — отговори Мистър Сноу. — Ще трябва нещо повече от силата на буйната кръв на нашите мечки да се спре желязната змия. Хитрост и магия са оръжията, които трябва да използваме.

— Ще можеш ли да призовеш земната магия? — попита Лонг-Туут.

— Ако Талисмана го пожелае — отговори Мистър Сноу.

— Но дори той да подкрепи ръката ми, мнозина от онези, които седят пред нас, няма да чуят неговите огнени песни. Това е годината, в която Мо-Таун се намира в Черната кула на Тамла. Сърцето й е изпълнено с любов към Ши-Карго, но гърлото й е сухо. Тя е жадна… и когато пие, много потоци ще пресъхнат.

— Мо-Таун ще има кръв и от гърлата на подземните хора — изръмжа Мотор-Хед.

— Хей-яа — промърмориха воините със същото ниско гърлено ръмжене.

Ролинг-Стоун вдигна двете си ръце за тишина.

— Стига приказки. Нека онези, които ще тръгнат към хълмовете, станат, за да бъдат преброени!

Никой не помръдна.

— М’Колите казаха — рече Ролинг-Стоун. — Ние имаме сила и ще се бием с желязната змия!

Всички слушатели на Мистър Сноу, от най-малкото дете до най-стария мют, скочиха на крака и радостно размахаха юмруци във въздуха. Гората около тях потрепери от гръмотевичния рев на одобрение.

— Хей-яа! Хей-яа! Хей-яа!

Вечерта Кадилак коленичи пред вратата на Мистър Сноу и поиска разрешение да влезе. Мистър Сноу му разреши. Двамата седнаха един срещу друг върху постеля от бизонска кожа. Мистър Сноу напълни лулата си с трева рейнбоу, запали я от пламъка в гърнето, смукна доволно и я подаде на Кадилак. Те споделяха неговата лула вече цяла година. Тревата рейнбоу даваше на нещата цветове, каквито Кадилак не беше виждал никога. Понякога виждаше картини на свят, който не беше от Плейнфолк. Може би това бяха слънчеви залези, може би друг свят отвъд покрива на небето — като света на сънищата, в който влизаше, когато тялото му спеше. Често, когато вдишваше дима, умът му, изглежда, изскачаше от главата и плуваше сред звездите. Когато това се случеше, настъпваше момент на голяма радост, защото той, изглежда, разбираше всички неща.