Читать «Облачен воин» онлайн - страница 152

Също като Кадилак, и тя като малка беше страдала затова, че е различна. Двамата, в своето съвършенство, бяха смятани за грозни патета и това общо нещастие ги беше сближило. Макар че беше избран да изпълни задачата за усвояване на огромното знание на Мистър Сноу, младият Кадилак винаги я беше защитавал, когато другите деца я дразнеха. Тя на свой ред се нахвърляше върху неговите мъчители и ги удряше с мъничките си юмруци. Когато стана на седем години и достатъчно голяма, за да разбере, че има други светове над синия покрив на небето и под тревата в краката й, Мистър Сноу й обясни, че тялото й е оформено така, защото тя също е избрана да служи на Талисмана, Тройнонадарения. Тя прие това обяснение и черпеше утеха от него, но не го повярва истински допреди неотдавнашното разкритие на силите й като повелител и новооткритата способност на Кадилак да вади картини от виждащи камъни. Казаното от Мистър Сноу беше истина: пътят на бъдещето вече беше начертан. Повечето мюти можеха да виждат от този път само една крачка, но Кадилак имаше дарбата на гадател. Когато неговото умение нараснеше и умът му станеше готов, той щеше да може да проникне през облаците на времето и да види какво лежи напред.

Мистър Сноу вече знаеше някои от тези неща, защото Небесните гласове говореха чрез него. Те, Господарите на Всичкото, живееха в свят, чиито хоризонти се простираха до началото и края на времето, на планина толкова висока, че можеха да виждат всичко, което е било и което ще бъде. Небесните гласове бяха казали на Мистър Сноу, че въпреки желанията на старейшините на племето техният път ще срещне пътя на Носителя на смъртта. Клиъруотър никога не се бе съмнявала в неговата мъдрост и беше направила точно онова, което й беше казано да направи. Въпреки това се чувстваше виновна, че трябва да крие мислите и действията си от Кадилак. Защото не си ли бяха дали дума да разменят кръвна целувка? Не бяха ли като едно? Не беше ли той — ако не най-силният — най-храбрият, най-доблестният, най-юначният от воините на М’Кол? И ако все още не беше толкова умен, колкото Мистър Сноу, езикът му не беше ли остър като желязо и главата му като ярка звезда? Сърцето й не се ли сгряваше при мисълта за него? Тя не се ли беше врекла през целия си живот да го пази?

Да… Всичко това беше вярно и все пак Клиъруотър се чувстваше объркана, виновна. Откакто беше погледнала облачния воин в осветения от огъня кръг през нощта, когато той беше захапал стрелата, сърцето й беше разделено на две. Тя се чувстваше виновна, защото в ума си таеше мисли, които законите на кръвната целувка забраняваха; картини как лежи в тъмната нощ с Носителя на смъртта. Картини, от които тялото й изгаряше в огън. Очите на Кадилак бяха тъмни; неговите бяха сини; сякаш гледаше в собствените си очи, отразени в спокойната повърхност на притъмнен планински вир. Раменете на Кадилак бяха широки и квадратни, но бяха ли по-широки и по-квадратни от неговите? И не беше ли той по-висок? Косата на Кадилак беше права и черна като гарваново крило. Неговата беше на вълни като житна нива при вятър и блестеше като трева, огряна от лъчите на изгряващото слънце, а гласът му, ах… гласът му беше силен и равен като дълбока течаща вода. Той караше сърцето й да трепти като при рева на планински лъв и запалваше в корема й огън, от който костите на бедрата й се разтопяваха като сняг.