Читать «Персепликуис» онлайн - страница 25

Ейдриън не каза нищо. Чакаше Ройс да се обърне, да го погледне. Отне няколко минути, но мълчанието го накара да насочи взор. Когато го стори, боецът го прониза с поглед.

— Защо? Защо ми казваш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми… не, не гледай към стената, гледай мен. Защо е толкова важно да зная това?

— Просто така — каза Ройс.

— Не, не е просто така. Не ме занасяй, Ройс. Работили сме заедно дванадесет години. Дузини пъти сме се изправяли срещу смъртта. Защо ми го казваш сега?

— Разстроен съм. Не съм на себе си. Какво искаш от мен?

Ейдриън продължи да се взира, но започна бавно да кима.

— Чакал си, нали? Седял си си тук, облегнат на стената, чакайки — чакайки да се появя.

— Ако случайно си забравил, арестуваха ме. Намирам се в килия. Няма много други неща за правене.

Ейдриън изсумтя.

— Какво?

Боецът се изправи. Трябваше му движение. Нямаше много място, но все пак закрачи между стената и вратата. Три стъпки и обратно.

— И кога ще го направиш? Щом си тръгна? Тази нощ? А какво мислиш за едно хубаво сутрешно самоубийство? А, Ройс? Може да се направиш на романтичен и да го сториш едновременно с изгрева или предпочиташ полунощната драма?

Ройс се намръщи.

— Как ще го направиш? Китките? Шията? Ще предизвикаш пазача, когато ти донесе вечеря? Ще го напсуваш? Или ще предизвикаш още по-голям смут? Ще се отправиш към спалнята на Модина и отново ще застрашиш живота на императрицата. Ще откриеш някой млад идиот, едър, някой с огромно его. Ще извадиш острие, нещо малко, не много заплашително. Той ще изтегли меча си. Ти ще се престориш, че нападаш — но той няма да знае, че се преструваш.

— Не бъди такъв.

— Такъв? — Ейдриън спря и се извъртя към него. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — А какъв очакваш да бъда? Смяташ, че трябва да съм… какво? Може би радостен? Смяташ, че не трябва да имам нищо против? Мислех те за по-силен. Ако някой може да оцелее…

— Точно това е — не искам! Винаги съм оцелявал. Животът е като побойник, който се забавлява, като проверява колко унижение можеш да понесеш. Заплашва да те убие, ако не ядеш кал. Отнема всичко, за което те е грижа — не защото иска твоето или защото се нуждае от него. Прави го, за да види как ще го приемеш. Оставих се да бъда тормозен още от дете. Направих всичко, което той изискваше от мен, за да оцелея. Но постепенно осъзнах, че има граници. Ти ми показа това. Има само определен предел, който съм склонен да понеса. Няма да търпя повече. Няма да ям кал, само за да оцелея.

— Значи аз съм виновен? — Ейдриън отново се отпусна на матрака. Остана там за миг, прокарвайки ръка през косата си, сетне каза: — Ти не си единственият, комуто тя липсва. Аз също я обичах.

Ройс вдигна глава.

— Не по този начин. Знаеш какво имам предвид. А най-лошото е… — гласът му трепна. — Вината наистина е моя и ще ми остане. Помисли ли за това? Ти беше прав. Каза да не приемаме мисията на ДеУитт, но аз те убедих. „Да напуснем Далгрен, тази битка не ни касае“, каза ти, но аз те накарах да останеш. „Не можеш да надвиеш Мерик“, каза ми, затова се зае да ме защитиш. Каза ми, че Дигън Гаунт ще е задник — и се оказа прав и за това. Заради мен не стори онова, което знаеше, че е правилно. Влачех те със себе си, докато се опитвах да получа изкупление пред паметта на мъртъв баща. Заради мен Гуен вече я няма. Унищожих малкото добро в живота ти, опитвайки се да постигна нещо, което в крайна сметка не значи нищо.