Читать «Персепликуис» онлайн
Майкъл Дж. Съливан
Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис
Запознанство с автора
Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ — и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.
Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал
Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през
Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи — предистория на поредицата за Ририя.
Повече за автора можете да откриете на
Глава 1
Детето
Миранда бе убедена, че краят на света ще настъпи точно така — без предупреждение, но с пламъци. Нощното небе зад тях червенееше, засияло от издигащия се огън. Университетът гореше.
Стиснала ръчичката на Мърси, Миранда се ужасяваше от мисълта да изгуби момичето в мрака. От часове търчаха насляпо през боровата гора, пробивайки си път през невидими клони. Под тях снегът беше дълбок. Миранда нагазваше до колене, проправяйки пъртина за момиченцето и стария професор.
Останал някъде назад, Аркадиус се провикна:
— Върви, върви, не ме чакай.
Прегърбена от тежката торба и влачейки малкото момиче, Миранда се движеше с цялата бързина, на която бе способна. Едва се сдържаше да не извика при всяко привидяло ѝ се движение из сенките. Паниката клокочеше в опасна близост до повърхността, заплашвайки да прелее. Смъртта вървеше по петите им, а краката на Миранда тежаха.
