Читать «Персепликуис» онлайн - страница 27

Ройс изглеждаше объркан.

— Но ако е знаела, защо не е направила нещо? Защо ми позволи да тръгна с теб? Защо не ми е казала?

— Не е ли очевидно. Искала е да отидем. И или не е могла да избегне смъртта си, или…

— Или какво? Искала е да умре? — рече саркастично крадецът.

— Не, щях да кажа, че е знаела, че трябва да умре.

— Защо?

— Не зная — може би е видяла още нещо, което още не се е случило. Нещо толкова важно, за което да си е струвало да умре на моста, но каквото и да е, то не включва самоубийството ти. Струва ми се, че доста ясно е посочила това.

Ройс отпусна глава към стената достатъчно рязко, за да се разнесе глух удар. Стисна очи.

— По дяволите.

* * *

От балкона на четвъртия етаж Моувин Пикъринг се взираше към градината. Отново валеше. Снежинките падаха в калта, бавно запълвайки дирите на колите. Една след друга докосваха земята и се стопяваха, но някак съумяха да надделеят. Локвите се сгърчиха, калта изчезна. Светът отново стана бял и чист.

Отвъд стената виждаше покривите на града. Акуеста се простираше изпод него — стотици заснежени сламени покриви, притиснати един към друг в отпор на бурята. Постройките се простираха към морето и на север нагоре по хълма. Погледът му се насочи към празнината, която знаеше, че е имперският площад, сетне продължи към Бингъмския такъв, където можеше да види върха на Търговската кула, бележеща началото на занаятчийски квартал. Взорът му продължи пътя си, прекосявайки обработваемите земи към залесените хълмове — неясна сива линия в далечината, загатваща и по-големи височини отвъд. Представи си, че вижда Глъстън, а отвъд, през реката, Меленгар — кралството със соколов герб, неговата родна земя. Дрондил Филдс сигурно щеше да е обгърната със сняг, градините стегнати в мраз, ровът замръзнал. Берн щеше да разтрошава заледения кладенец, пускайки чука си, вързан за въже. Щеше да се страхува, че възелът ще се разхлаби, оставяйки инструмента му на дъното на кладенеца, както се бе случило преди пет години. Чукът все още си беше там, помисли си Моувин, все още във водата, чакащ Берн да си го прибере, само дето никога нямаше да види отново своя стопанин.

— Ще измръзнеш до смърт — рече майка му.

Обърна се и я видя да стои на прага в тъмносинята си рокля — най-близката до черно нейна одежда. На раменете си носеше тъмночервения шал, който Фанън ѝ бе подарил за Зимния фестивал преди три години — в годината, когато бе умрял. Шалът се беше превърнал в постоянен елемент на тоалета ѝ, носен независимо от сезона, по нейни думи топлещ я през зимата и пазещ я от слънцето през лятото. Тази сутрин си бе сложила и огърлицата. Дебелата верижка с тежък медальон не можеше да бъде пропусната. Трябваше да наподобява слънцето. Огромен изумруд стоеше в средата, а рубини оформяха слънчевите лъчи. Беше натруфен. Бе го виждал само няколко пъти, преди да се озове на дъното на кутията ѝ за бижута. Огърлицата беше подарък от баща му.